Харлан Кобен - Остани

— Гьоловете, където ловят риба с пръти, напомнят на това тук — отвърна Баджрактари.

— Ха-ха!

Саманта Баджрактари се върна на работа. Все още объркан, Кауънс залитна назад към полицейската лента. Междувременно на Брум му хрумна нещо. Като държеше снимката в дясната си ръка, той започна да обикаля, за да разбере откъде точно бе направена тя. Придвижи се малко по-нагоре по хълма, като на всеки две-три крачки се обръщаше назад и се опитваше да изчисли дали това бе мястото. Пътешествието му го накара да излезе извън пътеката.

Той бавно пристъпи с очи, забити в земята и тогава…

Бинго.

— Баджрактари — викна й Брум.

— Какво?

— Тук открих нещо като следа от обувка. Мислиш ли, че можеш да намериш рохкава почва? Всъщност, момчета, вероятно ще трябва да прегледате цялото място и да видите дали няма още нещо.

— Няма проблем, при положение че престанем да тъпчем наоколо като стадо тежкотоварни шотландски коне.

Баджрактари каза нещо на другия техник — мъж, който изглеждаше като тринайсетгодишно момче. Техникът се отправи към мястото, където стоеше Брум. Брум му показа отпечатъка и предпазливо се върна на полянката. Застана до Кауънс и се помъчи да обмисли нещата.

Преди седемнайсет години на Марди Гра Стюарт Грийн е дошъл на това доста отдалечено място и е бил — какво? — прободен, преди да изчезне завинаги. Сега Брум имаше снимка, за жалост без датата на заснемането й, на която се виждаше Карлтън Флин, друг човек, изчезнал в деня на Марди Гра на това отдалечено място. Освен това току-що бяха открили разплискана кръв, която не бе седемнайсетгодишна. И най-после, седемнайсет години след изчезването на Стюарт Грийн имаше още две странни случки. Едната, внезапната поява на Каси — защо се бе върнала и дали казваше истината? И втората — възможната внезапна поява на Стюарт Грийн. Беше ли завръщането му свързано с Каси?

Ако не, съвпадението бе невероятно. Ако изобщо се бе върнал. Каси можеше просто да си измисля, а и „източникът“ й би могъл да греши.

Така че, като съберем новите факти с… Брум не бе открил нито един факт.

И тъкмо тогава се появи и голямото откритие от най-неочакван източник.

— Сега си спомням — рече Кауънс.

— Какво?

— Онова „дежа вю“, за което споменах. Спомням си какво имах предвид. — Кауънс извади пурата от устата си. — Онова нашумяло убийство.

Думите му привлякоха вниманието на Брум.

— Кое нашумяло убийство?

— Спомни си. Какво, по дяволите, бе името на онзи тип? Гънър, Гънтър, нещо такова.

Брум се помъчи да си спомни и усети как пулсът му се ускори.

— Беше наръган с нож, нали?

— Да. Някакви планинари го бяха открили точно тук преди колко, може би преди двайсет години. Множество прободни рани.

— И ти си сигурен, че мястото е същото?

— Да, съвсем сигурен съм, щом виждам старата пещ и скалата. Да, това е мястото.

— Спомняш ли си кога стана това?

— Както вече казах, преди двайсет години.

— Имам предвид датата.

— Шегуваш се, нали?

— По кое време на годината?

Кауънс се замисли.

— Беше студено.

— Като сега ли?

— Не съм сигурен. Предполагам.

Брум можеше да провери, когато се върнеше в участъка.

— Ти ли водеше разследването?

— Не, още бях униформен. Но участвах като резерва. Не, всъщност бях резерва на резервата. Седях в патрулката. Извършителят лесно се предаде.

— Случаят е изяснен, нали?

— Да, много приличаше на забивка. Любовен триъгълник или нещо подобно, не помня точно. Спомням си, че извършителят се бе облял в сълзи и твърдеше, че дори не познавал жертвата, че неговото момиче никога не би го измамило, обичайните неща.

— Има ли признание?

— Не. Заловеният се кълнеше, че е невинен. Мисля, че продължава да се кълне. Но получи доживотна. Струва ми се, че я излежава в „Рауей“.

Артериите се втвърдяваха, а белите дробове почерняваха само като се отвореше вратата на „Уийк Сигнал Бар & Грил“. Опърпаната тълпа навяваше доста цветисти термини на влезлия, ала „здравеопазване“ и „дълголетие“ не бяха сред тях. По телевизора зад бара вървеше предаването „Спортна централа“. В прозореца светеше неонова реклама на марка бира. Според написаното с тебешир върху дъската на входа днес в бара имаше „Женска вечер“, на която се предлагаха неща на жени само за един долар — пазарен „номер“, който, изглежда, привличаше особена женска клиентела. Някаква жена със сламена коса например, която се кикотеше в стил „вижте ме коя съм“, бе облякла жълта тениска, на която пишеше „Сантиментални мигове“ и която, уви, бе много уместна в случая.