Харлан Кобен - Остани

Тя още веднъж крадешком погледна към бащата на Карлтън Флин, облечен в хавайска риза. Той гледаше към нея. Очите им се срещнаха. За кратко. За не повече от секунда-две, ала тя усети скръбта му, объркването му, неговата ярост. Би ли могла просто да се махне?

Би ли могла отново да се махне и от Рей?

Безкористната част от същността й бе сигурна, че няма да може, или поне не биваше.

Другата, егоистичната й част също не искаше да затваря тази врата все още. Ако затвореше вратата, тя щеше да се върне към подредения си живот и да продължи така ден след ден. Трябваше да го приеме, ала точно сега тази мисъл, идеята просто да се върне завинаги към статуквото, я ужасяваше.

В действителност тя нямаше никакъв избор.

Трябваше да намери Рей. Трябваше да го попита за снимката.

Трябваше да го попита за случилото се със Стюарт Грийн преди седемнайсет години.

Като избягваше погледа на бащата на Карлтън Флин, Меган се измъкна от сепарето и се запъти към „Уийк Сигнал“, за да намери Фестър.

Голямото откритие стана, когато Брум пристигна на развалините на мината.

— Кръв — каза Саманта Баджрактари.

Мястото бе отдалечено. Нямаше нито автомобили, нито други превозни средства.

Докато им разказваше историята на осемнайсетвековната мина за желязна руда, горският лесничей от Ню Джърси (израз, който подозрително напомняше оксиморон), ги бе повел по доста тясна пътека. Групата се състоеше от Брум, старо ченге на име Кауънс, двама местни униформени полицаи, които Брум не познаваше, и двама криминалисти от техническия екип — едната от тях бе вече споменатата Саманта Баджрактари. Униформените и криминалистите водеха колоната. Кауънс, непоправим пушач, пъхтеше и сумтеше и накрая изостана от колоната.

Брум се наведе до Баджрактари. Вече пет години тя бе водеща в екипа техници и несъмнено беше най-добрата в професията си, която Брум познаваше.

— Какво количество е кръвта?

— Още не знам.

— Достатъчно ли е да причини нечия смърт?

Баджрактари поклати глава, което означаваше нещо средно между „да“ и „не“.

— От това, което виждам — не, но е трудно да се прецени. Изглежда ми така, сякаш част от нея е заровена под калта.

— С лопата?

— Или дори с обувка, не съм сигурна. Просто е прикрита.

— Да не би да е кръвна група или ДНК, дето си пасват с тези на Карлтън Флин?

Баджрактари свъси вежди.

— Тук сме от пет минути, Брум. Къш. Освободи ми малко място, става ли?

Двамата униформени оградиха мястото с жълта полицейска лента, която изглеждаше доста глупаво там, по средата на нищото. Свечеряваше се. Нямаше да могат да работят още дълго. Намираха се твърде далеч, за да довлекат огромните прожектори.

Брум погледна към останките от онова, което е било пещ преди двеста години. Направи няколко крачки и осъзна, че може би е твърде близо до местопрестъплението и ще замърси уликите, затова тръгна назад по пътеката.

Кауънс, здраво стиснал пурата между устните си, най-после ги настигна. Наведе се, опрял ръце на колене, като се мъчеше да поеме малко кислород.

— Открихте ли труп? — успя да попита той.

— Още не.

— Господи, мразя да ходя толкова дълго без причина.

— Ти принадлежиш на хората, Кауънс.

— При това, ако намерят труп, ще изпратят някое превозно средство чак дотук. Не ми се връща пеша. Стъпалата ме болят до смърт.

— Не биваше да идваш. Казах ти го още на паркинга.

Кауънс махна с ръка и с мъка се изправи. Намести панталоните и приглади косата си. Брум не каза нищо. Кауънс се отправи към Баджрактари, като дръпна жълтата лента по пътя си.

— Здрасти, Саманта — поздрави Кауънс с широка усмивка. — Тази вечер си много хубава.

Баджрактари вдигна поглед към него. Очите й бяха безизразни.

— Замърсяваш мястото на престъплението, Кауънс.

— Тъкмо казвах, че дори в настоящия технически екип от криминалисти ти изглеждаш наистина много красива — усмихна се Кауънс малко повече от обичайното, после внезапно промени тона. — Ъъъ, не прилагам сексуално насилие, нито нещо друго. Само казвам.

Брум поклати глава. Сега той разбра защо Кауънс искаше да дойде с тях. Имаше много мило отношение към Саманта Баджрактари. Човек просто да не повярва.

— Отиди зад жълтата лента — озъби му се Баджрактари.

Ала внезапно Кауънс престана да слуша. Той бавно завъртя глава от едната страна на другата. На лицето му се появи странно изражение.

— Какво? — попита го Баджрактари.

Кауънс присви очи.

— Получавам нещо като „дежа вю“.