Харлан Кобен - Остани

Ха! Тя говореше сериозно — като си помислиш, какъв абсурд. Вярвай ми. Чиста ирония. Не почака за отговор. Беше време отново да посети Брум.

Затвори телефона и тръгна да става от високото столче.

Тълпата се стичаше на бара и Лорейн бе заета. Кимна за довиждане на старата си приятелка и Лорейн повдигна едната си вежда в отговор.

Отправи се към вратата, като си проправяше път през мъжете, които открито я зяпаха. В нормалното общество мъжете искат да зяпат по същия начин, ала ние ги караме да го правят скрито. Докато тук тарифата им даваше право да отхвърлят каквито и да било претенции.

За миг се запита дали Дейв е бил някога на подобно място. Ако е бил, не й е казвал, но както добре знаеше, обикновено женените мъже не казват. Дали е посещавал подобен клуб преди?

Дали и той се е наслаждавал на нежните женски погледи, дали си е поръчвал танц на пилон или нещо друго? Но нима имаше някакво значение?

Петнайсет минути по-късно Меган влезе във въпросната закусвалня. Тя наподобяваше старо училище.

Сепаретата все още разполагаха с познатите малки джубоксове, макар тя силно да се съмняваше, че работят. На касата работеше мъж с щръкнали от ушите гъсти косми. Сладкишите остаряваха под стъклени похлупаци. Стените бяха изпъстрени с подписите на местни телевизионни звезди.

Сервитьорките носеха всяка своята униформа, както и всяка своето настроение.

Брум стоеше прав, когато Меган влезе и се приближи.

— Благодаря, че се съгласи да се срещнеш с мен — каза той.

— Къде е Хари?

— Още го няма. — Те се вмъкнаха в едно сепаре. — Искаш ли нещо за ядене?

— Не, благодаря.

Брум посочи към чашата си.

— Взех си кафе. Искаш ли и ти?

Меган поклати глава и хвърли поглед към вратата.

— Хари трябва да дойде всеки момент.

— Имаш ли нещо против да започнем? — попита Брум. — Нямам много време.

— Без адвоката ми?

— Нямаш нужда от адвокат. В нищо не те подозирам, а часовникът тиктака. И така, става ли?

Тя не отговори и Брум просто се втурна напред.

— Марди Гра означава ли нещо за теб? — попита той.

— Мислех, че ще ми покажете снимка.

— След секунда. Но най-напред исках да попитам за Марди Гра.

— Дали означава нещо за мен?

— Да.

— Знаете, че означава.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво?

— Мислех, че бързате.

— Просто ми отговори, става ли?

Меган въздъхна.

— Нощта, за която ви разказах, нощта, в която избягах. Беше точно Марди Гра.

Брум изглеждаше доволен.

— Нещо друго?

— Като например?

— Каквото и да е. Например спомняш ли си нещо странно да е ставало на друг Марди Гра? Спомняш ли си някакви тайнствени хора да са се въртели около клуба в нощта на Марди Гра? Или нещо друго?

Тя се замисли.

— Не.

Пред Брум имаше папка от кафява хартия. Той я потупа с показалеца си. Меган го чакаше да я отвори. Келнерката донесе каничка с кафе.

— Да ти налея ли горещо кафе, сладурче? — попита тя.

Брум я отпъди с глава.

Щом тя си отиде, Брум отвори папката. Той плъзна снимката по повърхността на масата към нея. Меган си каза, че няма какво толкова да крие — така си помисли — така че не се бе подготвила за никаква измама или, да кажем, за никаква фалшива фасада.

Когато погледът й спря на фотографията, цялата се разтърси.

Нямаше време да се прикрие. Той забеляза. Не попита нищо.

Меган бавно протегна ръка и издърпа снимката по-близо до себе си.

— Познаваш ли фотографията? — попита той.

Печели време, помисли си тя. Контролирай се.

— Ако питате дали съм виждала тази снимка преди, отговорът ми е „не“.

— Но разпозна мястото, нали?

Меган бавно кимна с глава.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш от къде?

Тя преглътна.

— Това е част от парка, за който ви разказах по-рано. Развалините на мината за желязна руда.

— Където откри кървящия Стюарт Грийн?

— Да.

Мълчание.

— Познаваш ли мъжа на снимката?

В горния ляв ъгъл се виждаше мъж с руси връхчета на косата и впита в тялото тениска. Вероятно Брум заподозря, че Меган е разпознала мъжа и затова е подскочила.

— Всъщност не мога да видя лицето му — каза тя.

— И нямаш представа кой може да бъде?

— Не. Никаква.

— Но това определено е мястото, където за последен път си видяла Стюарт Грийн, нали?

Тя се престори, че оглежда снимката отново, макар че нямаше никакво съмнение.

— Да.

Брум постави и двете си ръце върху масата с дланите надолу.

— Ще ми кажеш ли нещо друго за тази снимка?

Самият факт, че Брум имаше снимка на тази пътека в Пайн Барънс, бе учудващ, така беше, но не и шокиращ или смайващ. Кое я бе слисало — онова, което я бе накарало да се вцепени, да не може нито да се движи, нито да говори, не бе нито местността, нито мъжът със заскрежените връхчета на косата.