Харлан Кобен - Остани

Беше самата снимка.

— Откъде я имате? — попита тя.

— Защо?

Трябваше много да внимава. Тя сви рамене с цялото равнодушие, на което бе способна, и изрече още една лъжа:

— Просто се питах как ли сте направили снимка на същото място, което ви описах.

Той изучаваше лицето й. Тя се опита да улови погледа му.

— Получихме я анонимно в участъка. Всъщност някой си е взел голяма беля на главата, само и единствено за да се увери, че аз няма да разбера кой я е изпратил.

Меган усети как тремор пробяга надолу по целия й гръбнак.

— Защо?

— Не знам. Да ти хрумва нещо?

Хрумна й. Когато Меган си падна по Рей Ливайн за първи път, тя не знаеше нищо за занаята му. Но той я научи. Разказа й за светлината, за ъгъла, за апертурата, композицията и фокусирането. Беше я водил на любимите си места да снима. Той непрекъснато бе правил снимки на жената — т.е. на нея — която очевидно обичаше.

През изминалите години Меган вкарваше името на Рей в Гугъл с надеждата да види нови фотографии от него, ала намираше само снимки отпреди да се срещнат, когато той беше важен фотожурналист. След това — нищо.

Ала тя все още помнеше неговата работа. Знаеше какво му харесва да прави с фотоапарата си — ъгли, композиции, светлина, апертура и други такива — така че сега, дори след толкова много години, тя хранеше съвсем малки съмнения: фотографията бе дело на Рей Ливайн.

— Не — отвърна му Меган. — Нищо не ми хрумва.

Тя чу Брум да казва под нос:

— О, по дяволите, не сега.

Тя се обърна с надеждата да зърне Хари Сътън, но не, това не беше той. В закусвалнята тъкмо влизаха двама мъже. По всичко си личеше, че единият бе старо ченге — стоманеносива коса, значка, която висеше от колана му, палци, натикани в колана на панталоните, сякаш задачата бе голяма и изключително значима. Другият мъж носеше невъзможно ярка хавайска риза. Горните три копчета бяха разкопчани и откриваха златни вериги и медальони, омотани в гъстите косми на гърдите му.

Вероятно бе прехвърлил петдесетте, може би беше дори още по-възрастен, защото имаше вид на замаян и неориентиран човек.

По-възрастното ченге избра едно сепаре и се вмъкна вътре. Хавайската риза се затътри подир него и се срина на мястото си като марионетка, чиито конци са били прерязани.

Брум бе навел глава над кафето си и се опитваше да се скрие. Нямаше накъде да шавне.

По-възрастното ченге присви очи. Стана и каза нещо на Хавайската риза. Дори хаваецът да го бе чул, лицето му остана безизразно. Просто остана да си седи и да се взира в масата, сякаш там бе скрита някаква изумителна тъмна тайна.

По-възрастното ченге се запъти към тях. Брум бързо прибра снимката обратно в папката, далеч от взора на приближаващия се негов колега.

— Брум — рече възрастния и рязко кимна с глава.

— Началник.

Появи се напрежение. Голдбърг насочи поглед към Меган.

— А кой може да е това?

— Джейн — отвърна Брум. — Стара приятелка.

— Не изглежда възрастна — забеляза Голдбърг, като се наведе и навлезе в личното й пространство, при което добре я огледа.

— Какъв чаровник — обади се Меган с монотонен глас.

На Голдбърг това не му хареса.

— Ченге ли си? — попита я той.

Господи, каза си Меган, значи наистина се бе променила много през последните години.

— Просто приятелка.

— Да, приятелка — ухили се Голдбърг и се обърна отново към Брум. — Какво правиш тук?

— Пия кафе със стара приятелка.

— Виждаш ли с кого съм?

Брум кимна с глава.

— Какво да му кажа?

— Че се приближаваме.

— Нещо по-специално?

— В момента не.

Голдбърг се намръщи и се обърна. Когато той си тръгна, Меган изгледа Брум въпросително. Брум каза:

— Човекът с него се казва Дел Флин, бащата на Карлтън. Страшничко, нали? — попита Брум.

Тя замълча.

— Нали виждаш какво се мъча да направя?

Тя отново мълчеше.

— И Стюарт Грийн е имал родители — продължи той. — Имал е жена и деца. Погледни мъжа отсреща. Представи си безсънните му нощи. Представи си го как чака да получи отговор. Представи си агонията му, която продължава дни наред. После седмици. След това месеци и дори години. Представи си това мъчение.

— Разбрах — щракна с пръсти Меган. — Вие сте майстор на проницателността, Брум.

— Само се старая да те накарам да разбереш — отвърна той и направи знак да им направят сметката. — Да кажеш още нещо за снимката?

Рей, помисли си тя, ала нямаше начин да му го каже.

Поклати глава.

— Не, нищо.

— Да кажеш още нещо по някакъв въпрос?