Харлан Кобен - Остани

— Олеле, наистина си добър.

— Не се стряскай толкова. Аз съм опитен детектив.

— Тогава вероятно знаеш как свърши всичко това. Случаят бе отворен и после затворен. Маниън получи двайсет и пет години до доживотна присъда в „Рауей“.

— Какво стана с момичето? Онази Стейси Парис?

— Ти току-що откри трупа, кога беше, преди час ли? Все още работя по него.

— А големият въпрос? — попита Брум.

Ирин се усмихна.

— Искаш да знаеш кога е станало убийството?

— А си мислех, че съм опитен детектив.

— Единайсети март преди осемнайсет години. При това тъкмо тогава беше Марди Гра. Или да уточня — беше на сутринта след Марди Гра. Виждаш ли, там е работата. Всъщност Марди Гра онази година се падаше точно на десети март, ала трупът на нашия приятел Гънтър бе открит след полунощ.

— Значи, технически погледнато, не е било Марди Гра.

— Точно така. Същото е положението и с някои други изчезнали хора. Това ни затруднява в установяването на определен модел.

— Значи трябва да огледаме убийствата или изчезването на хора на или около тази дата; трябва и да потърсим убити или изчезнали в този парк или около него. Районът е доста отдалечен. Трупът е могъл да остане незабелязан с дни, дори седмици.

— Ето го — каза Ирин.

Брум се взря и загриза нокти.

— Отвратително — каза Ирин.

Той продължи:

— Този Маниън.

— Какво за него?

— Ако сме били прави относно модела, че е имало — не знам — някой убиец около Марди Гра или дявол знае какво точно… — Брум спря. — Маниън лежи колко? Осемнайсет години за престъпление, което не е извършил.

— Да не избързваме, Брум.

— Детектив?

Брум се вторачи натам, откъдето идваше гласът. Обърна се и видя Дел Флин и шарената му хавайска риза. Около шията му имаше поне десет златни синджира. Брум забеляза и златен медал „Свети Антоний“, златна котва и златен силует на превито момиче, във вид на ухо. Формите бяха най-разнообразни.

— Господин Флин?

Голдбърг стоеше на няколко метра зад него. Дел Флин — вече няколко пъти бяха напомняли на Брум — притежаваше много долари. Кметът и няколко други глупаци бяха телефонирали, сякаш Полицейското управление в Атлантик Сити имаше ВИП линия за изчезнали хора. Но пък можеше и да е така, кой знае? Брум нямаше нищо против човека. Ако синът ти изчезне, тутакси ставаш известен.

Не се дърпаш. Брум го разбра.

Брум представи Флин на Ирин. Ирин кимна и отново наведе глава. Не можеше да общува със семействата на жертвите.

— Съкрушени са — беше му казала Ирин.

Сега Брум надникна в очите на Флин и си помисли, че „разтърсени“ бе по-уместната дума.

„Съкрушени“ предполагаше нещо чисто, нещо постоянно, нещо, което можеше да бъде фиксирано. Ала на тях им се бе случило нещо мръсно, нещо по-абстрактно, изпълнено с чирепите на счупено гърне, което нямаше надежда да бъде възстановено.

— Открихте ли нещо ново? — попита Дел Флин.

— Твърде рано е да се каже, господин Флин.

— И все пак?

Отчаянието в гласа му ясно се чуваше, дори нещо повече. То се бе превърнало в живо, дишащо, страховито нещо. Изпълваше цялата стая. Задушаваше всичко наоколо. Брум се огледа за Голдбърг. Голдбърг гледаше през него.

Флин протегна ръка и стисна Брум за ръката малко по-силно.

— Имате ли деца, детектив?

През годините на служба Брум неведнъж бе чувал този въпрос. Винаги го бе намирал на ръба на снизхождението — и всъщност не бе кой знае колко различен — но като видя колко е съсипан Флин, възприе го.

— Не, господине, нямам. Но детектив Андерсън има.

Аха, Брум бе хвърлил своята хубава бивша жена направо под автобуса. Флин премести поглед върху Ирин. Ирин продължаваше да седи с наведена глава. След няколко неловки секунди Брум състрадателно се изправи между тях.

— Господин Флин — каза той, — уверявам ви, че правим всичко възможно, за да открием сина ви. Но ако трябва да спираме, за да ви осигуряваме докладни записки за напредъка в работата ни, ще се забавим. Разбирате, нали? Бих могъл да използвам това време, за да проучвам следите и да търсим сина ви. Или да ви обясняваме всяка наша стъпка. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Искам да помогна.

— Тогава да започваме, съгласен?

Разстроените очи на Флин светнаха при тези думи — кратък проблясък на гняв, после деструкцията отново нахлу в тях. В същия миг се включи и Голдбърг:

— Според мен, детектив Брум, въпросът на господин Флин… — Дел Флин постави ръка върху ръката на Голдбърг и го спря.