Харлан Кобен - Остани

— Какво?

— Не би ми харесало да живея в свят, в който липсват момчета като теб. Така че, не се променяй. Ти ще се превърнеш в романтичния заместител на всеки нещастник.

— Наистина ли мислиш така?

— Е, не и ако искаш да спечелиш. Ако желанието ти е да спечелиш, тогава положението ти е безнадеждно.

Джордж посрещна думите му с полуусмивка.

— Аз не само искам да спечеля. Аз искам да си намеря добър другар.

— Хубав отговор. Тогава не се променяй. Остани си същият.

Рей направи още една стъпка, спря и се обърна назад.

— Е, може би трябва да се поотдръпнеш. Надписаните менюта идват малко в повече.

— Наистина ли? Така ли мислиш? Може би това е само началото.

Мобилният телефон на Рей звънна. Беше Фестър. Рей бързо го вдигна.

— Фестър?

— Значи познаваш момичето на снимката, както и предполагах — каза Фестър.

— Да, какво иска?

— Какво, мислиш, иска? Иска да говори с теб.

Рей усещаше как сърцето му бие в гърдите.

— Още ли е в „Уийк Сигнал“? Идвам.

— Току-що си тръгна.

— По дяволите.

— Но остави съобщение.

— Какво?

— Каза да се срещнете в „Луси“ в единайсет.

Брум позвъни на бившата си съпруга Ирин от местопрестъплението и я осведоми за откритата кръв и спомените на Кауънс.

— Ще намина към участъка и ще започна разследването — каза тя.

Когато Брум пристигна, Ирин седеше на бюрото му, а не на бюрото точно отсреща, което навремето бе нейно. Бюрото, което бе заемала в продължение на повече от десет години, сега се използваше от едно хубавичко момче с пригладена назад коса, което се обличаше в костюми на „Армани“. Брум непрекъснато забравяше името му и в пристъп на оригиналност бе започнал да го нарича „Армани“. Армани не бе тук, така че Брум се вмъкна на мястото му. Бюрото бе подредено като под конец и ухаеше на одеколон.

— Не мога да повярвам, че съм го пропуснала — рече Ирин.

— Търсехме изчезнали хора, не мъртви. Ти какво откри?

— Името на жертвата беше Рос Гънтър, на двайсет и осем години.

Ирин му подаде снимката, на която трупът му се бе проснал по гръб. Около шията му се бе насъбрала кръв, сякаш си бе завързал алена кърпа.

— Гънтър е роден в Камдън, завършил е Камдънската гимназия, живял е в Атлантик Сити — каза Ирин. — Човек от никъде, живял живот на нищото. Бил е ерген, имал е дълъг списък от простъпки, характерни за истински несретник — побой, телесна повреда, престъпна измама. Известно време е давал заеми при голяма лихва.

— Как е бил убит?

— Клъцнали са му гърлото — доста агресивно.

— Агресивно ли? — Брук отново хвърли поглед на снимката. — Изглежда така, сякаш е почти обезглавен.

— От тук произлиза и думата, която употребих — агресивно. Както вече знаеш, случаят се водеше от Морис. Ако искаш да говориш с него, знай, че се намира във Флорида.

— На каква възраст е понастоящем?

— Морис ли? — Тя сви рамене. — Трябва да е на осемдесет — осемдесет и пет.

— Беше вече старец, когато влязох в полицията.

— Всъщност не мисля, че ще ти се наложи да разговаряш с него.

— Заловил е заподозрения, нали?

Ирин кимна с глава.

— Гънтър бе започнал да се среща с едно момиче на име Стейси Парис. Проблемът бе, че Парис бе сгодена за една луда глава, наречена Рики Маниън. И двамата мъже бяха властни по характер, ако разбираш какво имам предвид.

Брум добре разбираше какво имаше предвид тя. В кариерата си той бе срещал този тип мъже твърде често — прекалено ревниви, кибритлии, бъркат прекомерното контролиране с любовта, винаги държат ръката на момичето си на обществени места като кучета, маркиращи територията си, пълни с яростна несигурност, която искат да прикрият зад маската на мъжественост. Краят никога не е добър.

— Значи Морис е получил заповед да обискира дома на Маниън — каза Ирин.

— Откриха достатъчно улики, за да го отстранят.

— Какви улики имаш предвид?

— Като например оръжието на убийството.

Тя му показа снимката на дълъг нож с назъбено острие.

— Маниън го бе почистил, ала по него все още имаше останки от кръв. Те я бяха свързали с кръвта на жертвата. Още при първите изследвания на ДНК. И сякаш това не бе достатъчно, та бяха открили следи от кръвта на Гънтър в автомобила на Маниън, както и върху ризата, която бе оставил до пералнята.

— Леле — каза Брум.

— Да, този Маниън е същински Айнщайн. Никога няма да се досетиш какво е твърдял.

— Почакай, нека отгатна. Хмм. Че е бил — не ми подсказвай — натопен?