Харлан Кобен - Остани

— И чий е този телефон? — попита тя.

— На някой си Дейвид Пиърс.

— Кой е той?

— Не съм съвсем сигурен. Адвокат по трудово законодателство в Джърси Сити. Не виждам връзка с нашата работа тук. Той изглежда най-обикновен гражданин. Женен, две деца.

— Една жена потърси Хари Сътън по мобилния — рече Барби.

Кен кимна с глава.

— На тази сметка се водят четири мобилни телефона. Предполагам, че има един за него, друг за жена му и по един за всяко от децата. Номерът, който проследихме, не беше главният номер — онзи, който се ползва обикновено от платеца на сметките.

— На каква възраст е дъщерята?

— Петнайсетгодишна. Казва се Кайли.

— Жената, с която разговарях, беше, да де, жена.

— Сигурно е съпругата му. Името й е Меган.

— Как се вписва тя в картинката?

Кен сви рамене.

— Още не знам. Просто взех адреса им в Касълтън от търсачката. Оттук е на не повече от два часа път с кола. — Той се обърна към нея и тя улови блясъка в очите му. — Можем да отидем още сега и да намерим отговорите. Децата може дори да не са си легнали още.

Барби захапа нокътя си.

— Майка от предградията с две деца?

Кен мълчеше.

— Обикновено нараняваме онези, които го заслужават — продължи тя. — Ето защо работим точно в тази сфера.

Кен потърка брадата си, докато мислеше върху думите й.

— Ако тази Меган Пиърс е замесена в нещо с Хари Сътън, значи съвсем не е невинна.

— Сигурен ли си?

Той вдигна ръка с ключовете от автомобила и леко ги разклати.

— Има само един начин да го разберем със сигурност.

Барби поклати глава.

— Работата е дебела. Първо трябва да съгласуваме действията си с нашия работодател.

— И ако ни даде зелена улица?

— Както сам ти каза — вдигна рамене Барби, — те живеят на по-малко от два часа път с кола.

Половин час по-рано Меган бе чула по телефона на Хари Сътън сладкия до нагарчане глас да казва: „Телефонът на господин Сътън автоматично ми звъни, когато той не е на разположение. Съжалявам, Каси. Не чух фамилията ви“.

Меган прекъсна връзката.

Фестър стоеше до нея на бара.

— Нещо не е наред ли?

Меган се вторачи в телефона си. Опита се да възпроизведе кабинета на Хари в съзнанието си. Имаше едно бюро, един прозорец, шкаф с папки, изтърбушен диван…

Но нямаше място за секретарка.

Кой ли бе вдигнал телефона току-що?

Някъде дълбоко под лъжичката я разяждаше изключително лошо чувство.

Фестър каза:

— Ало? Тук ли си?

— Трябва да тръгвам.

— Стой, мислех, че търсиш Рей. Защо не го почакаме да отговори?

— Предай му, че ще се срещнем при „Луси“.

— Ъ?

— Просто му кажи. „Луси“ в единайсет часа. Ако не успея, ще ти се обадя тук, на бара.

— Почакай — рече Фестър.

Ала тя не го послуша. Бързо излезе от „Уийк Сигнал“, като си проправяше път през тълпата, чието отчаяние се свличаше на талази.

Когато излезе на улицата, тя спря за миг, за да вдиша малко кислород. Бързо се отправи към кантората на Хари Сътън, като отмина някаква млада двойка в коридора, но лампите бяха загасени, а вратата му бе заключена.

Тъкмо тогава тя реши да потърси Брум.

В участъка, след като партньорката на Брум — жена, представила се като детектив Ирин Андерсън — излезе от стаята, Меган му разказа всичко. Той слушаше, без да я прекъсва. Накрая Меган завърши с изречението:

— Тревожа се за Хари.

— О, аз не бих се тревожил — отвърна Брум. — Не и за това, че го няма. Нали го знаеш? Обича момичетата и не само — той люби жените, ако се сещаш какво искам да кажа. Вероятно някоя от тях е вдигнала телефона му.

— И се е престорила, че е негова секретарка?

— Ами да, защо не? Сигурно е искала да бъде забавна.

— Да — смръщи чело Меган. — Голяма веселба.

— Мислиш, че Хари ги избира според остроумието им?

Меган поклати глава.

— Имам лошо предчувствие.

— Да му се обадим още веднъж.

— Опитах. Не отговаря.

— Ще изпратя патрулна кола до дома му, но има ли смисъл? Той излиза всяка нощ. Ти каза ли на някого, че излизаш да го видиш?

— Не.

— Не съм много сигурен, че те разбирам. Какво те кара да мислиш, че е в опасност?

— Предполагам, нищо. Гласът на жената. Не знам. Звучеше толкова сладникаво.

— О! — възкликна Брум. — Защо не започна с това?

Меган се намръщи.

— Бихте ли могли, как да се изразя, да бъдете малко по-снизходителен?

— „Сладникав, та чак нагарча“?

— Добре, схванах.

— Не, Каси, или там както се казваш, мисля, че не разбираш.

Брум се приближи до нея.