Харлан Кобен - Остани

— Извинявай, приятел. Много ми се струпа на главата, това е.

Джордан кимна с глава и се помъчи да преглътне сълзите си.

— Какво има, моето момче?

— Къде е мама?

Хубав въпрос, няма що. Той се вторачи в екрана. Само още едно щракване и ще получи отговора. На сина си отговори:

— Върши някаква работа за баба. А ти не трябва ли да си в леглото?

— Мама обеща да ми помогне по математика.

— Защо не помоли мен?

Джордан се намръщи.

— По математика ли?

Семейната шега беше, че на Дейв никак не му вървяла математиката.

— Забележката е приета. Но въпреки това трябва да си лягаш. Стана късно.

— Не съм довършил домашното си.

— Ще ти напиша извинителна бележка за учителя ти. Трябва да поспиш, ясно?

Момчето се приближи до баща си. Още не бе отвикнало от целувката за лека нощ.

Сестра му бе престанала да участва в този ритуал още преди години.

Сега, когато Джордан го прегърна, Дейв усети напора на сълзите в очите си. Той го задържа в прегръдките си малко по-дълго от обикновено. Когато се откъснаха един от друг, погледът на Джордан, естествено, се насочи към монитора. Дейв бързо намали размера му до минимум и го превърна в малка икона в долния ъгъл.

— Лека нощ, приятелче.

— Лека нощ, тате.

— Ще затвориш ли вратата?

Той кимна с глава и изпълни онова, за което го бяха помолили. Дейв изтри очи и щракна върху иконата. Изображението на екрана се върна. Той придвижи стрелката по линка. Още едно щракване и щеше да разбере къде точно е жена му.

Когато получи мобилните телефони и подписа договор, който щеше да смути неговия брокер по ипотеката, продавачът му предложи букет от вцепеняващи ума опции, на повечето от които Дейв не бе обърнал внимание. Ала когато продавачът предложи идеята да активира GPS системата на телефоните само за пет долара на месец, Дейв бе приел. Навремето той си внушаваше, че го прави заради едното спокойствие — в случай че стане нещо непредвидено.

Ами ако Джордан изчезне? Ами ако Кайли не се обади часове наред? Ами ако отвлекат Меган?

Истината обаче беше от такъв род, че Дейв не я бе споменал дори пред себе си: никога не се довери напълно на жената, която обичаше и в която напълно вярваше. Да, това нямаше никакъв смисъл. Тя имаше минало. Беше сигурен. Той също. Всеки имаше минало, мислеше си той. Започваш нови отношения, като събличаш кожата на старите. Това бе хубаво и здравословно.

Ала при Меган имаше нещо повече. Много от нещата, които тя му бе разказала за миналото си, просто не си пасваха едно с друго. Не че не бе обърнал внимание, просто си бе казал: „Карай да върви“. Част от него не желаеше да застрашава благосклонната съдба. Дори сега, след толкова години, той все още не можеше да повярва, че Меган бе избрала тъкмо него. Тя бе толкова красива и умна и когато го погледнеше, когато му се усмихнеше, дори сега, дори след всичките тези години, той още се вълнуваше. Когато си такъв късметлия, че да изпитваш подобно чувство като неизменна част от всекидневието си, не се вглеждаш твърде дълбоко в причините за появата му.

Дейв живееше в щастливо бездействие, завладян от онова, което смяташе за своята „сляпа неделя“, ала днешният ден яко го бе разтърсил. Тази гигантска ръка не спираше да разклаща и разтърсва неговия свят и когато той го върнеше обратно на рафта, светът му вече нямаше да е същият. Това бе онази част, за която винаги са те предупреждавали, че е невероятно крехка, ала ти никога не си го вярвал напълно.

Нощта бе паднала отдавна. В къщата бе тихо. Той се попита дали някога се бе чувствал толкова самотен и реши, че отговорът е отрицателен. И така, без да му мисли повече, Дейв щракна върху иконката.

Появи се една карта. Дейв Пиърс чукна върху бутончето „зуум“ веднъж, два пъти, три пъти, като бавно се приближаваше към мястото, където жена му се намираше в момента.

Меган и Рей се обърнаха с лице един към друг, деляха ги може би шест метра.

За първи път от онази ужасна нощ преди седемнайсет години Меган гледаше мъжа, когото бе обичала и бе напуснала. Рей се взираше в нея като препариран, а хубавото му все още лице бе като маска на терзание и смущение.

Емоциите нахлуха в душата й. Тя не помръдваше, не мислеше, не се мъчеше да ги разбере. Още не. Просто ги остави да я завладеят, да я съкрушат, да я възвеличаят. Бившите влюбени винаги поставят въпроса: Ами ако…, посочват пътя, по който не са поели, но при Рей нещата бяха още по-дълбоки. Повечето от двойките се разделят по най-различни причини.