Харлан Кобен - Остани

— Приличаше ли на този сега? — тихо попита тя.

Той посочи ръката върху бузата си.

— Тогава не носеше брачна халка.

Той бавно отмести ръката й.

— Защо си още в този град, Рей, защо работиш за Фестър? Защо не се занимаваш с любимите си неща?

— Това не те интересува, Каси.

— Още ме интересува.

— Имаш ли деца? — попита той.

— Две.

— Момичета, момчета?

— Едно момиче и едно момче.

— Хубаво. — Рей зацъка с език и поклати глава. — Мислеше, че съм убил Стюарт, а?

— Да.

— Обзалагам се, че това ти е помогнало.

— Какво искаш да кажеш?

— Да се преместиш. С мисълта, че гаджето ти е убиец.

Тя се запита дали бе прав.

Рей заоглежда брачната й халка.

— Обичаш ли го? — попита той.

— Да.

— Но все още изпитваш нещо към мен?

— Разбира се.

Рей кимна с глава.

— Ала не искаш да прекосиш границата.

— Не сега, не.

— Значи фактът, че все още чувстваш нещо към мен — каза той, — трябва да е съвсем достатъчен.

— Това означава много.

— Наистина е много.

Рей взе лицето й в дланите си. Той имаше големи ръце, прекрасни ръце и тя отново почувства как коленете й омекват. Той се помъчи да й се усмихне страдалчески.

— Ако някога ти се прииска да прекосиш тази граница…

— Ще ти се обадя.

Рей отмести ръката си. Отстъпи крачка назад. Тя също.

Меган се обърна, прескочи оградата и се върна при колата си.

Включи двигателя и потегли. Известно време тя все още виждаше „Луси“ в огледалото за обратно виждане, ала не за дълго. Пое по скоростната магистрала към Гардън Стейт Паркуей и без да спира, измина цялото разстояние до дома си — целия път обратно към своето семейство.

Къщата на Дел Флин нямаше знак, на който да пише „Лепкав“, защото щеше наистина да бъде излишно.

Главната характеристика беше „бяло“. Ослепително бяло. И интериорът, и екстериорът.

Имаше колони от бял мрамор, голи статуи в бяло, тухлите бяха бели, плувният басейн също беше бял, върху белите килими, на фона на белите стени бяха поставени бели дивани. Единственият цветен акцент бе оранжевото в ризата на Дел.

— Дел, миличък, идваш ли в леглото?

Съпругата му Дарая — г-жа Дел Флин Номер Три — бе двайсет години по-млада от него. Беше пристегната като с турникет в белите си дрехи и имаше най-големите гърди, задник и устни, които можеха да се купят с пари. Да, изглеждаше нереална, но сега Дел харесваше тъкмо такива жени — като карикатури с множество извивки, неестествени черти и едри фигури. Някои го вземаха за чудатост. За Дел това бе върхът на сексапила.

— Още не.

— Сигурен ли си?

Дарая носеше бяла копринена роба и нищо друго. Любимата й.

Дел желаеше младежките вълнения — постоянните спътници в живота му, неговото проклятие, ако щете, които му бяха стрували обичната му Мария, майката на Карлтън, единствената жена, която бе обичал — да се завърнат без помощта на синьото хапче. Ала за първи път в живота си не изпитваше нито необходимост, нито желание за любов.

— Лягай си, Дарая.

Тя изчезна — вероятно с облекчение, тъй като си помисли, че би могла да гледа телевизия или да заспи като припаднала от преливане с комбинацията от вино и хапчета, с които ще изкара нощта. Впоследствие всички жени се оказват еднакви. С изключение на неговата Мария. Дел се върна в белия си кожен стол. Белият декор бе хрумване на Дарая. Тя заяви, че бялото означавало чистота или хармония на младата аура — някакви такива глупости от Новото време. Когато се запознаха, Дарая носеше бели бикини и той имаше само едно желание — да ги оскверни, ала вече наистина бе започнало да му писва от бялото. Липсваше му истински цвят. Липсваха му обувките, които винаги събуваше, щом влезеше в дома си.

Липсваше му старата тъмнозелена кушетка в ъгъла. Не бе възможно да се поддържа чисто бяла къща. Чисто бялата къща води към поражение.

Дел се взираше през прозореца. Не беше кой знае какъв пияч. Баща му, ирландски имигрант първо поколение, е бил собственик на малка кръчма във Вентнор Хайтс. Всъщност Дел бе израснал там. Когато виждаш пияниците отблизо, и то всеки ден, унищожаващото пиянство поражда отвращение към пиенето въобще.

Ала тъкмо в този момент той седеше с бутилка от любимото си малцово уиски в ръка, защото имаше нужда да се вцепени. Дел бе направил доста пари. Изучи ресторантьорството, как се влиза и как се излиза от него, осъзна, че е твърде гнусен начин да се правят долари. И така, той влезе в бизнеса като снабдител на ресторанти — покривки, чинии, сребърни прибори, чаши, каквото се сетиш. Бе започнал скромно, но накрая се превърна в най-големия доставчик в Южен Ню Джърси. Със спечелените пари закупи собственост, в по-голямата си част частните складове в покрайнините на града, и направи луди пари.