Харлан Кобен - Остани

Единият надживява другия, или пък един от двамата изгубва интерес, изгубва онова чувство, променя целите и желанията си, намира някой друг. С Рей не стана нищо от това. Те бяха откъснати един от друг като от природно бедствие и когато стана така, нейните чувства към него — да, това си беше любов — бяха все тъй силни. Той, тя бе сигурна в това, чувстваше същото. Не последва нежна раздяла, нито гневни думи, сърцата им не охладняха едно към друго. Както си бяха заедно, свързани с любовта си, и двамата се озоваха в дълбока локва кръв.

Без всякакво предупреждение Рей си плю на петите. Тя стори същото, сякаш внезапно освободена от някоя невидима порта. Те се сблъскаха един в друг и от удара залитнаха. Държаха се здраво, никой не проговори, тя бе опряла буза в гърдите му. Усещаше мускулите под ризата му. Предполагаше се, че щом мигът отмине, отива си завинаги, ала истината беше друга: тя се сепна от факта, че годините се разпаднаха с невероятна бързина, че и двамата тутакси се върнаха назад и намериха своето старо „аз“, истинското си „аз“, онова „аз“, което в действителност никога не ни напуска.

Веднъж един приятел бе казал на Меган, че ние си оставаме винаги на седемнайсет години и че очакваме животът ни тепърва да започне. Сега, вкопчила се в този мъж, Меган разбра думите на приятеля си по-добре от всякога.

Двамата не се пускаха. Близо минута те стояха прегърнати, преплели се един в друг под зоркото око на „Луси“. Най-после Рей каза:

— Искам да те питам толкова много неща.

— Знам.

— Къде беше през всичките тези години?

— Има ли значение? — попита тя.

— Предполагам, че не.

Прегръдката им за миг се поотпусна. Тя се отдръпна и вдигна поглед към лицето му. Брадата му бе на два, а може би на три дни. Косата му бе все тъй разрошена, макар и малко посивяла на слепоочията. Щом погледна в тъмносините му очи, тя едва не падна от изненада. Усети, че коленете й омекнаха.

— Не разбирам — каза Рей. — Защо се върна?

Тя се прокашля.

— Изчезнал е още един човек.

Искаше й се да прецени реакцията му, ала на лицето му зърна само болка и смущение.

— Станало е в петък, осемнайсети — добави тя. — Денят, в който изчезна Стюарт Грийн.

— Изчезна? — повтори Рей.

— Да.

Рей отвори уста и отново я затвори. Зад него се виждаше „Оранжерията на Вентура“, посещаван от мнозина ресторант, който наричаха „бирария на открито“ и който сега бе пълен с хора. Те ги гледаха. Меган взе ръката му и тръгна към отсрещния край на „Луси“, към стария магазин за подаръци, където нямаше да ги виждат.

— И така — рече Рей със странна нотка в гласа, — след седемнайсет години ти се връщаш и изчезва още един мъж.

Меган се обърна към него.

— Не, върнах се след това.

— Защо?

— За да помогна.

— С какво да помогнеш?

— Да помогна да разберат какво става. Опитах се да избягам, но той се върна.

Рей поклати глава с още по-смутен вид.

— Кой се върна?

— Стюарт Грийн.

Сега гласът му шибаше като камшик.

— Как можа да го кажеш?

— Видели са го.

— Кой?

Тя поклати глава.

— Няма значение.

Рей бе смаян.

— Нищо не разбирам.

— Напротив, Рей, разбираш.

— Какво говориш?

— Видях снимката, която си изпратил на ченгетата.

Той отново отвори уста. И отново от нея не излезе нито звук.

Меган се обърна към оградата, която обикаляше около „Луси“. Постави стъпало върху стената на магазина за подаръци и се изправи над него. Извади стария ключ и му го показа.

— Хайде.

— Мислиш, че все още става?

— Съмнявам се.

Рей не се поколеба. Той също прескочи оградата. Тръгнаха под корема на „Луси“, където се помещаваше най-голямата зала на постройката, и се отправиха към задния крак на животното. Когато тя пъхна ключа в ключалката, Рей се приближи до нея. Тя усети топлината му.

Той се помъчи да прикрие болката в гласа си, ала не успя.

— Защо избяга през онази нощ?

— Знаеш защо, Рей.

— Ти ли го уби?

Думите му я накараха да се спре.

— Какво?

— Ти ли уби Стюарт Грийн?

— Не — отвърна тя. Премести се още по-близо до него и отново надзърна в очите му. — Никога не съм ти казвала колко грубо се държеше той. Как ме нараняваше.

Рей смръщи вежди.

— Мислиш, че не знаех?

— Предполагах, че знаеш.

Ключът не стана.

— Само ми кажи защо избяга — повтори Рей. — Разкажи ми какво се случи онази нощ.

— Тръгнах по пътеката към развалините. Дочух шум и изтичах до големия камък вдясно. Знаеш го.

Той не намери за нужно да кимне.