Харлан Кобен - Остани

„Луси“ беше гигантски слон — като „гигантски“ означаваше шест етажа височина.

Построен през 1882 година, „Слонът Луси“ бе най-голямата и най-стара крайпътна атракция и чудо на архитектурата — близо двестаметрова постройка във формата на слон, в която първоначално се намираше, освен всичко друго, офис за недвижими имоти. По време на 130-годишното си царуване на брега на Ню Джърси „Луси“ е била и ресторант, и таверна (затворена по време на алкохолната забрана), и частна плажна резиденция, а сега — и туристически обект, където всеки плащаше по четири долара, за да влезе и да го разгледа. Деветдесеттонният дебелокож бозайник бе направен от милиони парченца дърво, а отвън бе обшит с ламарина. В „Луси“ се влизаше през двата дебели задни крака, посетителите се изкачваха по извитите стълби, водещи в главната стая, замазана с хоросан и оцветена като „Пепто-Бисмол“, или, тъй да се каже, като слонски корем. Можеше да се отиде до главата на „Луси“ и да се провери какво е вълнението в океана през слонските очи/прозорци. В областта на задницата му имаше още един прозорец, известен на онези, които се грижеха за него, като „вратата в задника“. Там имаше фотографии, видеошоу и дори баня. Ако се изкачиш по другите стълби, излизаш навън, на гърба на „Луси“, и пред очите ти се разкрива един от най-панорамните изгледи на Атлантическия океан. В ясен ден от корабите виждаха „Луси“ от разстояние трийсет километра, пък и повече. Меган винаги бе обичала „Луси“. Не можеше да каже защо точно.

Преди двайсет години тя имаше навик да идва тук през почивните дни, вземаше си сандвич и пържени картофки от кафенето на открито пред сградата, сядаше на една и съща пейка недалеч от хобота на стария слон. Тъкмо там тя се бе запознала и бе започнала да се вижда с един от надзирателите и екскурзовод в „Луси“, сладко, макар и много бедно момче на име Боб Малинс. Връзката им не продължи дълго, ала преди да скъса с него, Меган скришом пребърка джобовете му и прибра ключа му за „Луси“, отнесе го в местна железария и си извади ключ.

Това бе ключът, който все още държеше на своята връзка.

Разбира се, Боб никога не научи за деянието й, но късно през нощта, когато Меган имаше нужда да излезе от клуба и от апартамента, който делеше с други четири момичета, тя използваше ключа, разгъваше едно одеяло и изчезваше в дълбините на „Луси“. Когато се влюби в Рей, двамата се срещаха тъкмо на това място. Не водеше други мъже тук, никога. Само Рей.

Двамата използваха ключа, изкачваха се по извитата като спирала стълба и правеха най-сладостната, най-нежната любов.

Тя паркира колата и се измъкна навън. Затвори очи и вдиша соления океански въздух. Всичко започна да се връща в съзнанието й. Очите й се отвориха. Тя погледна нагоре към „Луси“ и потрепери от спомените, които нахлуха в главата й.

Зад нея един глас — онзи глас — изрече:

— Каси?

Тя не можеше да се помръдне.

— Боже мой — прошепна с болка той.

И отвори раната в сърцето й.

— Каси.

Дейв Пиърс се чувстваше така, сякаш гигантска ръка е сграбчила живота му и го е разтърсила като евтино кълбо, в което се разлетяват снежинки.

Седеше пред компютъра в свободната спалня, която миналата година Меган бе превърнала в домашен кабинет. Болеше го коремът.

Той мразеше вълненията. Не се справяше добре с напрежението. Когато се чувстваше така, когато стените сякаш го притискаха отвсякъде, Меган неизменно беше при него. Ще помасажира слепоочията или раменете му, тихо ще му говори нежни и успокоителни думи в ухото. Без нея той се чувстваше изгубен и уплашен. Никога преди Меган не бе правила така. Никога не бе отсъствала повече от час или два. Внезапното й безотговорно поведение би трябвало да го изненада, дори да го шокира, ала най-лошото беше, че не стана така.

Може би това бе най-тревожното — колко лесно всяко дадено възприятие, всяко нещо, което бе взел за даденост, би могло да се промени.

Пръстът му стоеше над мишката на компютъра. Дейв погледна към екрана. Не му се щеше да щракне за последен път, но пък наистина, какъв избор имаше отсега нататък?

Джордан блъсна вратата и я отвори и Дейв се стресна.

— Тате?

— Какво ти казах да направиш, преди да нахлуеш в стаята? Да почукаш, нали така?

— Извинявай…

— Стотици пъти съм ти казвал — повтори той по-високо, отколкото възнамеряваше. — Най-напред ще почукаш. Толкова ли е трудно да го запомниш?

— Не исках да…

Очите на Джордан се напълниха със сълзи. Той бе чувствително дете. И Дейв беше такъв като малък. Затова бързо смени тона: