Харлан Кобен - Остани

Брум свъси вежди.

— Малко е банално, не мислиш ли?

— Така е. — Тя се позамисли. — Веднъж го чух да дава на приятел съвет как да предложи среща на момиче, което изглежда нормално, ала под нормалността му се крие дълбока рана. Нали знаете този вид хора?

— Знам ги.

— Така че човекът предупреждава другарчето си: „Не ти трябва да отваряш старата кутия на лудостта“.

На Брум му хареса.

— И ти направи тъкмо това със Стюарт?

— Както вече казах, в началото беше страхотен. Но после бе обсебен. Предполагам, че с някои мъже става така. Аз винаги съумявам да се измъкна със смях от положението. Но не и от него. Вижте, чета всички статии, публикувани след изчезването му, колко хубаво семейство имал, колко обичал жена си и я гледал, докато била болна от рак, какви невероятни били децата му. А там, където работех, аз виждах реалната стойност на нещата. Не осъждах женените мъже, които идваха в клуба да изпуснат малко пара или да си потърсят… както и да е. Три четвърти от посетителите на клуба бяха семейни. Дори не ми е хрумвало, че са лицемери — един мъж може да обича жена си и въпреки това да поиска да се забавлява извън семейството си, нали така?

Брум сви рамене.

— Предполагам.

— Ала Стюарт Грийн не бе от тях. Той обичаше насилието. Беше луд. Само че не знаех докъде.

Брум кръстоса крака. Онова, което тя му разказваше за побоищата и насилието, много приличаше на описанието, което Тони бе дала на Карлтън Флин. Може би това бе другата връзка между двата случая?

— И какво стана? — попита той.

За първи път Каси изглеждаше притеснена. Хвърли поглед към Хари Сътън. Хари седеше, преплел пръстите на ръцете върху корема си. Кимна й с глава. Тя погледна надолу към дланите си.

— Знаете ли развалините на стария рудник до Уортън?

Брум го знаеше. Бе приблизително на десет-петнайсет километра от Атлантик Сити — в началото на Пайн Барънс.

— Навремето ходех там понякога. След работа или когато имах нужда да се размотая.

„Да се размотая“, повтори си наум Брум, но успя да запази лицето си равнодушно. Лъжа? Дали беше първата? Не можеше да каже със сигурност. Тъкмо се канеше да продължи разговора с очевидния въпрос: „Защо всъщност си била там?“. Ала този път се отказа.

— И една вечер — беше последната ми вечер в този град — бях горе в парка до руините. Била съм доста разсеяна, предполагам. Стюарт излизаше извън контрол и аз наистина не знаех как да се справям с него. Бях опитала всичко, за да го накарам да се отдръпне.

Брум й зададе същия въпрос, който бе задал и на Тони:

— Ти нямаше ли си гадже или нещо от този род?

Сянка премина през лицето й.

— Не.

Още една лъжа?

— Някой, към когото би могла да се обърнеш за помощ? Ами Руди или някой приятел от клуба?

— Вижте, ние не работехме по този начин. Не и аз. Сама се грижех за себе си. Хората биха могли да подозират, че съм била хлътнала до шия по него, но аз бях голямо момиче. Можех да се оправя.

Тя сведе поглед.

— Какво се случи, Каси?

— Странно е. Някой да ме нарича по този начин. Каси.

— Предпочиташ Меган, така ли?

Тя се усмихна.

— Открихте името ми, а? Не. Продължете с Каси.

— Добре. Загазила си, Каси.

— Знам — отвърна тя.

Пое си дълбоко въздух и отново се гмурна.

— Бях започнала отчаяно да се мъча да се отърва от Стюарт, така че два дни по-рано му пуснах голямата атомна бомба. Заплаших го. Искам да кажа, че никога нямаше да изпълня заплахата си. Мислех си, че ще е достатъчно, ако я изрека на глас.

Брум бе наясно накъде бие тя, но продължаваше да чака.

— Във всеки случай, да, аз казах на Стюарт, че ако не ме остави на мира, ще кажа на жена му. Никога нямаше да го направя. Имам предвид, че щом бомбата падне, радиоактивността ще опърли лицето ти. Както казах, обикновено заплахата свършва работа.

— Но не и в този случай — додаде Брум.

— Така е — усмихна се отново тя, ала този път в усмивката й нямаше игривост.

— За да перифразирам предупреждението на този тип, трябва да кажа, че подцених онова, което щеше да се случи, щом отворя старата кутия на лудостта.

Брум хвърли поглед към Хари Сътън. Сътън се бе привел напред със загрижено лице.

— Какво стана, когато го заплаши? — попита Брум.

Очите й се насълзиха. Тя премига, за да отпъди сълзите. Когато гласът й отново се появи, тя тихо заговори:

— Стана лошо.

Мълчание.

— Можеше да дойдеш при мен — каза Брум.

Тя замълча.

— Вие, ченгетата, винаги ни защитавате — нас, работещите момичета — от истинските граждани.