Харлан Кобен - Остани

— Моля ви, разкажете ми каквото знаете.

Вече им бе издал всичко, което можеше, по случая с изчезването на Карлтън Флин. Че защо не? Той и партньорът му също имаха интерес да намерят изчезналия мъж, пък и заплащането бе доста добро, по дяволите.

Последното нещо, което Голдбърг им бе издал, бе чутото от Брум: Карлтън Флин е имал приятелка стриптийзьорка в „Да Крим“.

На фона се дочу шепот.

— Имате ли куче? — попита Голдбърг.

— Не, господин Голдбърг, нямам. О, но когато бях дете, имах най-хубавото куче на света. Името й беше Джинджър Снапс. Очарователно, нали?

Голдбърг не му отговори.

— Не говорите с охота, г-н Голдбърг.

— Заместник-началник Голдбърг.

— Бихте ли желали да се срещнем лично, заместник-началник Голдбърг? Можем да обсъдим въпроса у вас, ако желаете.

Сърцето на Голдбърг спря да бие.

— Не, така е добре.

— И така, какво можете да ми кажете, заместник-началник Голдбърг?

Кучето продължаваше да скимти. Ала сега на Голдбърг му се стори, че чува и друг звук, може би глухо скимтене или нещо още по-лошо — ужасен звук, причинен от болка и толкова нечовешки, че колкото и парадоксално да изглеждаше, той можеше да идва само от друго човешко същество.

— Заместник-началник Голдбърг?

Той преглътна и се гмурна.

— Става дума за онзи адвокат, Хари Сътън…

Вратата се отвори и в офиса на Хари Сътън влезе Каси.

Тя почти не се бе променила.

Такава бе първата мисъл, осенила Брум. В онези дни Брум дори я познаваше бегло, беше я виждал в клуба и сега си я спомни. Тя бе сменила цвета на косата си — ако си спомняше добре, преди косата й бе по-силно платинена — но само толкова.

Някои сигурно се питаха защо, щом не се бе променила чак толкова, защо Брум не е могъл да я открие през последните седемнайсет години. Истината бе следната: изчезването не бе тъй тежко престъпление, колкото може би ви се струва. В онези дни Руди дори не знаеше истинското й име. Накрая Брум го бе научил. Меган Рийли. Но всичко свърши дотук. Тя бе получила нова лична карта, а макар и оперативно интересна, от това не следваше, че биха я обявили за общонационално издирване.

Другата промяна беше, че тя имаше вид на по-заможна и по-нормална — нямаше по-подходящ термин за външния й вид.

Дори да облечеш една стриптийзьорка до шията, в нея винаги ще си личи стриптийзьорката. Същото се получава и с комарджията, пияницата, провинциалиста, ченгето. Докато Каси имаше вид на класическа майка от покрайнините на града.

Може би малко по-забавна. Жена, която дава толкова, колкото и получава, която флиртува, щом има настроение за това, която се навежда към теб малко повечко, когато си е пийнала на междусъседска сбирка. Но все пак си оставаше майка от покрайнините.

Тя седеше до него, обърна се и срещна погледа му.

— Приятно ми е да ви видя пак, детектив.

— Предполагам, че и аз. Търсех те, Каси.

— Така разбрах и аз.

— Седемнайсет години.

— Почти като Валжан и Жавер 6 6 Герои от романа на Виктор Юго „Клетниците“. — Б.пр. — отвърна тя.

— Като в „Клетниците“.

— Чели ли сте Юго?

— Не — отговори Брум. — Бившата ми жена ме завлече на мюзикъла.

— Не знам къде е Стюарт Грийн — каза тя.

Страхотно, помисли си Брум. Пропуска предварителните въпроси.

— Ти, разбира се, осъзнаваш, че изчезна по същото време, по което и той?

— Да.

— Когато изчезнахте и двамата, вие се виждахте, нали?

— Не.

Брум разпери ръце.

— Така ми казаха.

Тя се поусмихна и Брум видя сексапилното момиче от преди доста години.

— Колко време живеете в Атлантик Сити, детектив?

Той кимна с глава, тъй като знаеше накъде бие тя.

— Четирийсет години.

— Познавате живота. Аз бях проститутка. Обслужвах клубовете и се забавлявах с професията си. Така че, да, за известно време Стюарт Грийн беше част от забавленията ми. Малка част от тях. Ала накрая разруши всичко.

— Забавлението ли?

— Всичко — отвърна тя и сви устни. — Стюарт Грийн беше психопат. Дебнеше ме. Биеше ме. Заплашваше да ме убие.

— Защо?

— Коя част от думата „психопат“ не разбрахте?

— Сега и психиатър ли стана, Каси?

Тя пак му се поусмихна.

— Не е нужно да си психиатър, за да разпознаеш един психопат — започна тя. — Не повече, отколкото да си ченге, за да разпознаеш един убиец.

— Вълнуващо прозрение — отвърна Брум. — Но ако Стюарт Грийн е бил толкова луд, значи е успял да заблуди много хора.

— За различните хора всички сме различни.