Харлан Кобен - Остани

— Не е честно, Каси. Ако те е наранявал, могла си да се обърнеш към мен.

Тя поклати глава.

— Може би да, може би не. Но вие не разбирате. Той беше непоправимо луд. Каза, че ако промълвя и думичка, ще ме унищожи, ще ме накара да му издам адресите на приятелите ми, ще ги намери и ще ги убие. И аз му повярвах. След като зърнах онова в очите му — след онова, което ми направи — аз повярвах на всяка негова дума.

Брум млъкна за миг. После попита:

— И какво направи ти?

— Реших да се махна за известно време. Да изчезна за месец-два. Надявах се, че ще се умори от мен, ще продължи живота си, ще се върне при жена си, нещо такова. Но дори това ме плашеше. Не знаех какво ще направи, ако просто си тръгна без разрешението му.

Тя млъкна. Брум й даде малко време. После й подсказа мъничко:

— Каза, че си била в парка?

Тя кимна с глава.

— Къде точно в парка?

Брум чакаше. Когато за първи път влезе в стаята — тиха и кротка, а Брум се мъчеше да си представи каква е била на младини — около нея цареше атмосфера на спокойствие и доверие. Сега това вече го нямаше.

Тя погледна надолу към ръцете си, които чупеше в скута си.

— Аз се оказах на пътя му — обясни. — Беше се стъмнило. Бях сама. И тогава чух нещо отгоре и напред. Идваше иззад храста.

Тя замълча и наведе глава.

Брум се опита да я върне към разговора, като тихо рече:

— Какъв бе звукът?

— Шумолене — отвърна тя. — Сякаш там имаше животно. Но после шумът стана по-силен. И аз чух някой — беше човек — да плаче.

Тя отново млъкна и извърна поглед встрани.

— Какво направи после ти? — попита Брум.

— Не бях въоръжена. Бях сама. Какво бих могла да направя?

Тя го погледна така, сякаш очакваше отговор. Но той не й отговори и тя каза:

— Отначало просто реагирах. Тръгнах да се обръщам, но стана нещо, което ме накара да спра.

— Какво?

— Всичко утихна. Сякаш някой бе врътнал електрическия ключ. Пълна тишина. Почаках няколко секунди. Но нищо не се случи. Чувах само собственото си дишане. Притиснах се до големия камък и бавно го обиколих, като се приближавах натам, откъдето бях чула шумовете. Най-после завих и го видях.

— Стюарт Грийн ли?

Тя кимна.

Устата на Брум пресъхна.

— Когато каза: „И го видях…“?

— Лежеше по гръб. Очите му бяха затворени. Наведох се и го докоснах. Беше целият в кръв.

— Стюарт ли?

Тя кимна.

Брум усети как сърцето му се свива.

— Мъртъв ли беше?

— Така си помислих.

В гласа му се прокрадна нетърпелива нотка.

— Какво искаш да кажеш с това „така си помислих“?

— Аз не съм нито психиатър, нито лекар — изстреля в отговор тя. — Мога само да кажа какво си помислих. Помислих си, че е мъртъв. Но не проверих дали има пулс или дишане. Цялата бях обляна с неговата кръв, чувствах се така, сякаш бях в друга реалност. Бе тъй странно. За миг всичко наоколо сякаш замря и аз се почувствах почти щастлива. Знам как ще прозвучи, но аз го мразех. Нямате представа колко много го мразех. И моят проблем — е, бяха се погрижили за него. Стюарт бе мъртъв. Но после бързо отрезнях. Осъзнах какво ще се случи и, моля ви, не ми казвайте, че съм нечестна. Виждах ясно какво ще стане. Щях да изтичам до телефонната кабина — тогава още нямах мобилен телефон и никой нямаше! — и щях да позвъня и да съобщя за него, а вашите ченгета щяха да започнат разследване и щяхте да видите колко ме е тормозел, че и по-лошо. Всеки щеше да спомене колко е обичал семейството си и как тази курва, стриптийзьорката, го е използвала заради онова, което е притежавал, и тъй нататък, нали разбирате за какво говоря? Така че си плюх на петите. Бягах, без да се обръщам назад.

— Къде отиде?

Хари Сътън се прокашля в шепата си.

— Извън темата е, детектив. Тук е краят на нейната история.

Брум го погледна.

— Шегуваш се, нали?

— Имахме уговорка.

Каси рече:

— Това е истината, детектив.

Той бе на път да й каже, че не, това не бе цялата истина, че в най-добрия случай това бе само част от истината, ала не искаше да я прогони. Опита се да попита за някои подробности с надеждата да научи нещо повече, или да установи кое какво е.

Най-вече искаше да разбере доколко Стюарт Грийн бе травмиран (или направо си бе умрял), но дори да имаше още нещо, той не можеше да го схване.

Накрая Хари Сътън каза:

— Струва ми се, че научихте всичко, което можахте, детектив.

Наистина ли беше така? И накрая какво разбра? Чувстваше се точно толкова объркан, колкото и преди, дори може би малко повече. Брум си помисли за другите мъже, за връзката между всички тях, изчезналите. Дали бяха убити? Дали пък бяха само ранени и после — какво? — бяха избягали? Стюарт Грийн беше първият. Брум бе сигурен поне в това. Дали се е съвзел от нападението и…?