Харлан Кобен - Остани

И какво?

Къде, по дяволите, беше сега? И по какъв начин случаят му се свързваше с Карлтън Флин и останалите?

Каси се изправи. Той я проследи с очи.

— Защо? — попита Брум.

— Какво защо?

— Можеше да си останеш скрита, да запазиш новия си живот в безопасност.

Той погледна към Хари Сътън, после върна поглед върху нея.

— Защо се върна?

— Вие сте Жавер, нали си спомняте? — отвърна тя. — Преследвали сте ме години наред. Накрая Жавер и Валжан трябва да се срещнат.

— И ти реши да определиш времето и мястото?

— По-добре е, отколкото да чакам да се появите на прага ми изневиделица, нали?

Брум поклати глава.

— Не разбирам.

Тя сви рамене.

— Не се и опитвам да ви накарам да разберете.

— Значи така, Каси? Свършваш дотук?

— Не съм сигурна, че схващам нещо.

О, схващаше, и то добре. Той го виждаше в очите й.

— И сега се връщаш отново към стриктно подредения си живот?

Брум я попита:

— Пречисти ли си душата? Срещата ни даде ли ти онова, от което се нуждаеше?

— Мисля, че ми даде — отвърна тя. — Имате ли нещо против да ми отговорите на един въпрос?

Опитва се да обърне разговора ни в друга посока, каза си Брум. Да се защити. Въпросът беше защо. Той й махна с ръка да продължи.

— Какво правите с тази информация? — попита тя.

— Добавям я към останалите доказателства, с които разполагам, и се опитвам да си направя някои заключения.

— Съобщихте ли на жената на Стюарт Грийн истината за него?

— Зависи за чия истина става въпрос.

— Заигравате се със семантиката, детектив.

— Така е честно. Досега чувах само слухове за Стюарт Грийн. Наистина не бях сигурен.

— А сега, когато знаете всичко, ще разкажете ли на жена му?

Брум се замисли над въпроса й.

— Ако съм убеден, че това ще й помогне да разбере какво е станало с него, да, ще й спомена нещичко. Но аз не съм частен детектив, нает да изрови всичко мръсно в живота му.

— Може пък да й стане по-лесно да продължи напред.

— А може и да й стане по-трудно — отвърна той. — Моята грижа е да разрешавам криминални случаи. Точка.

— Има логика — кимна тя и протегна ръка към дръжката на вратата. — Късмет при разрешаването на случая.

— Хм, преди да си тръгнеш…

Тя спря.

— Има едно нещо, около което се въртяхме, споменавайки героите на Виктор Юго.

— Какво е то?

Брум се усмихна.

— Времето на нашата кратка среща.

— Какво имате предвид?

— Защо точно сега? Защо избра да се върнеш след цели седемнайсет години?

— Знаете защо.

Той поклати глава.

— Не, не знам.

Тя погледна към Хари за помощ. Той сви рамене.

— Научих за другия изчезнал.

— Ясно. Кой ти каза за него?

— Видях го в новините — отвърна тя.

Още една лъжа.

— И какво, забелязваш връзка между случилото се със Стюарт Грийн и изчезването на Карлтън Флин?

— Друга, извън обичайната? — попита тя. — Не, наистина не забелязвам.

— Значи като чу новината, тя ти напомни за миналото? Миналото се е върнало по някакъв начин при теб?

— Не е толкова просто. — Тя отново погледна надолу към ръцете си.

Сега Брум се досети. Носела е пръстен на безимения си пръст. Забеляза следата, оставена от него. Беше го свалила, вероятно заради срещата им, и сега не се чувстваше удобно без него. Това обясняваше защо чупеше ръце в скута си.

— Случилото се през онази нощ… винаги ще си го спомням. Избягах. Промених името си. Създадох си нов живот. Ала споменът за онази нощ ме преследваше навсякъде. И продължава. Казах си, че вече е време да престана да бягам. Рекох си, че може би е време да застана лице в лице с проблема и да го реша веднъж и завинаги.

Всички ги наричаха Кен и Барби.

И така, заради собствената си безопасност — пък и тайната самоличност винаги е била ужасно вълнуваща — ето защо и те започнаха да се наричат по този начин.

Счупеният пръст на Тони бе направил тази специална задача невъобразимо лесна и неоспорима. Барби бе малко разочарована от това. Тя бе толкова добра в изтръгването на информация. Проявяваше творчество. Имаше нов поялник с по-тънък връх, който достигаше температура над хиляда градуса по Фаренхайт и искаше да го пробва.

Ала творчеството означаваше импровизация. Кен тутакси бе забелязал, че пръстът на Тони е счупен и тя страда. Защо да не използва този факт?

След като Кен фрасна Тони в лицето, Барби бе заключила вратата. Тони лежеше по гръб и се държеше за носа. Кен постави единия си крак между огромните й силиконови гърди и я закова на пода. Той вдигна дясната й ръка към тавана.