Харлан Кобен - Остани

— Трябва ли да се изненадам?

— Мисля, че не.

— Какво да ти налея?

Меган посочи към бутилката зад Лорейн.

— „Грей Гус“ с лед с четири резенчета лайм.

Лорейн се намръщи.

— Какво ще кажеш вместо „Грей Гус“ да ти сервирам „Бранд X“ с вода, налято от бутилка от „Грей Гус“?

— Още по-добре.

Докато Меган, както повечето възрастни, не обичаше да пише имейли и есемеси, сега това й се стори дори много удобно: бе изпратила есемес на Дейв, че ще се прибере късно през нощта, със съзнанието, че той нямаше да може да долови лъжата по тона й и няма да й задава твърде много въпроси.

Тя взе чашата с питието между дланите си и разказа на Лорейн за срещата си с Брум.

— Помниш ли го? — попита Меган.

— Брум ли? Разбира се. Дори го виждам от време на време. Свестен мъж. Дадох му веднъж, преди колко беше, девет, десет години.

— Шегуваш се.

— Обичай ме заради щедрото ми сърце. — Лорейн избърса чашата в ръцете си със стар парцал и я дари с усмивката си. — Всъщност той ми харесваше.

— На теб всички ти харесват.

— Щедро сърце, какво да се прави.

— Да не говорим за тялото.

Лорейн разпери ръце.

— Би било безобразие да го оставим без внимание.

— Думите ти са верни.

— И така — провлечено изрече Лорейн, — каза ли на Брум, че може би съм видяла Стюарт Грийн?

— Не.

— Защо?

— Не знаех, че ще искаш.

— Може да е нещо важно — каза Лорейн.

— Може.

Лорейн продължаваше да бърше същата чаша. После:

— Вероятно онзи, когото видях, не е бил Стюарт.

Меган мълчеше.

— Искам да кажа, че вероятно ми е заприличал на него. Сега, като слушам разказа ти, така де, видяла си го мъртъв, нали?

— Може би.

— Значи, щом ти си го видяла мъртъв, аз не бих могла да го видя жив.

Лорейн поклати глава.

— Боже мой, нима съм казала такова нещо? Трябва да пийна нещо. Така или иначе, вероятно съм сгрешила.

— Гадно нещо е да сгрешиш — рече Меган.

— Е, да. — Лорейн остави чашата. — Но заради спора нека кажем, че наистина видях Стюарт Грийн.

— Добре.

— Къде е бил през последните седемнайсет години? Какво е правил през всичкото това време?

— И още нещо — добави Меган, — защо се е върнал?

— Правилно — каза Лорейн.

— Може би трябва да съобщим на Брум.

Лорейн се замисли.

— Може би.

— Искам да кажа, че щом се е върнал…

— Аха, кажи му — отвърна Лорейн и хвърли парцала през бара. — Но не му казвай от кого си го чула, разбрано?

— Няма да те замесвам.

— Ето така ми харесва.

— Въпреки щедрото ти сърце.

Лорейн бършеше чашата твърде въодушевено.

— И сега какво, сладурче?

Меган сви рамене.

— Прибирам се у дома.

— Просто така?

— Ако Стюарт Грийн наистина се е върнал… — Тя потръпна при мисълта.

— Ще бъдеш в сериозна опасност — заяви Лорейн.

— Така е.

Лорейн се облакъти на бара. Парфюмът й ухаеше на жасмин.

— Брум попита ли те защо си се върнала?

— Аха.

— И ти му наговори колко много искаш да откриеш истината?

— Наговорила ли съм му?

— Да — отвърна Лорейн, — наговорила си му. Та ти беше изчезнала в продължение на седемнайсет години! И внезапно ти се дощява да научиш истината?

— Стой! За какво говориш? Ти дойде при мен, не помниш ли?

— Не това имам предвид — отвърна Лорейн. Гласът й стана по-мил. — Вече си идвала насам, нали така?

Меган се размърда на високото столче.

— Веднъж.

— Добре, веднъж. Защо?

Дойде един от постоянните клиенти и си поръча. Лорейн му сервира питие и му обърна малко повече внимание. Клиентът се засмя и отнесе напитката на масата си.

— Лорейн?

— Какво, бонбонче?

— Каква е тайната на щастието?

— Малките неща.

— Като например?

— Да смениш завесите. Няма да повярваш колко е страхотно.

Меган я погледна със съмнение.

— О, миличка, и аз съм объркана като другите. Просто се научих да не се вживявам толкова. Знаеш ли? Ние водим битки за свобода и какво правим със завоюваната свобода? Обвързваме се с вещи и дългове, както и с разни хора. Ако ти изглеждам щастлива, то е, защото правя каквото поискам и когато поискам.

Меган довърши питието си и направи знак за още.

— Аз съм щастлива — рече Меган. — Но се чувствам незначителна.

— Нормално е. Искам да кажа, че с всеки е така. Имаш добри деца, нали?

— Най-добрите — отвърна Меган с чувството, че е озарена от щастие, без да иска. — Толкова много ги обичам, че чак ме боли.

— Виждаш ли? Това е страхотно, но не е за мен.

Меган огледа питието, като се наслаждаваше на топлината му вътре в себе си.