Харлан Кобен - Остани

Господи!

Тя обърна картичката отзад. Лорейн бе написала: „Уийк Сигнал Бар & Грил“.

— На това място ли се шляе Рей? — попита Меган.

— Не, но Фестър е там.

— Кой?

— Човекът, за когото работи Рей. Фестър. Навремето беше охранител в стария клуб надолу по улицата, не си ли го спомняш?

— А трябва ли?

— Всъщност не. Тъй или иначе, аз познавам Фестър от години. Записала съм го под названието „Любител на дебелани“. Едно от предимствата на възрастта — сега при мен се появи разделителна бразда. Вече съм твърде дебела, за да ме преследват за секс. Твърде съм стара, за да възбудя интереса и на младежи, които си падат по по-възрастни, но привлекателни жени, които обикновено наричат „стари чанти, ама лачени“. В това отношение съм истински чувал с картофи.

Меган се взираше в картичката.

— Искаш ли съвет от мен? — попита Лорейн.

— Да се прибера и да сменя завесите ли?

— До голяма степен, да.

Брум вкара автомобила в алеята за коли в асиметрично разположеното ниво на сградата близнак, оградена с тухли и алуминий. Паркира пред двуместния гараж под прозореца на спалнята и започна конкретните стъпки. Един велосипед с три колела бе полегнал на едната си страна, препречващ пътеката към вратата. Това най-обикновено жилище се намираше, където детектив Ирин Андерсън от полицейското управление в Атлантик Сити, единствената жена, която Брум бе обичал през живота си, живееше със своя съпруг — агент на недвижими имоти на име Шон.

Колчем я посещаваше, Брум все си казваше: „Можеше да съм аз“. Човек би помислил, че това би довело до силен копнеж от негова страна. Беше и така, и не съвсем. Най-непосредствената му и силна реакция бе облекчението — бягството му по божията милост от собствената му съдба.

Ала тогава, е, той погледна лицето на Ирин и всички подобни мисли се изпариха от главата му.

Преди години двамата с Ирин бяха започнали като партньори в полицията.

Бързо се влюбиха един в друг, чувствата им бяха дълбоки и те се ожениха. Това сложи край на тяхното партньорство — женените двойки не служеха в една и съща полицейска кола — както и началото на техните беди. Въпреки взаимната им любов бракът им се оказа пълен провал. Така ставаше понякога. В отношенията на едни бракът създава връзки. Докато при други разрушава всичко.

Той почука на вратата. Четиригодишният Шемъс на Ирин отвори, разтопеният сладолед бе оцветил устата му в червено, бе боядисал и зъбите му. Хлапето бе отрязало главата на баща си и от този факт настроението на Брум се скапа.

— Здравей, чичо Брум.

Дори децата го наричаха Брум.

— Здравей, хлапе. Къде е мама?

— В кухнята съм — викна Ирин.

След като двамата с Ирин се разведоха, те подадоха молба да станат отново партньори в една полицейска кола. Отне им известно време да получат отговор, но накрая им дадоха съгласието си. Равновесието бе възвърнато — поне тяхното разбиране за равновесие. Ала не се напуснаха един друг. Дори когато нерешително започнаха да се срещат с други хора, те продължиха да спят заедно. Живяха така дълго време. Твърде дълго. Опитаха да се спрат, но когато си в непосредствена близост час след час с другия, както казват, плътта е слаба. На няколко пъти се сближаваха по време на ухажването на Шон, дори когато Ирин и Шон започнаха сериозна връзка, като най-после спряха веднъж и завинаги, щом двамата с Шон си казаха „Да“ един на друг. Ала дори сега, дори след всичките тези години, чувствата си бяха все същите и стояха непокътнати като скрито подводно течение. Миналата година, когато трябваше да се грижи за двете си деца, след двайсет и пет годишна служба Ирин кандидатства за ранно пенсиониране. Е, за непълна пенсия при намалена работна седмица — един почивен ден, за да гледа децата. Брум остана част от живота й. Идваше при нея за съвет. Молеше я за помощ по разни случаи. Обръщаше се към нея, защото въпреки че тя очевидно се бе преместила и новият й брак я правеше щастлива, а той бе пропилял най-добрата си възможност за истинско щастие, Брум бе все още влюбен в нея.

До компютъра стоеше фамилна фотография на Ирин, Шон, двете деца и кучето пред елхата. Брум се насили да не подбели очи.

— Как мина срещата ти с Каси? — попита Ирин.

— Странно.

— Разкажи де.

И той й разказа. Ирин носеше светлозелено поло и розова пола, която излагаше на показ краката й. Тя имаше великолепни крака. Погледна по начина, по който гледаше винаги, а той се опита да се престори, че погледът й няма никакъв ефект върху него. Ирин бе щастлива. Беше майка и бе влюбена в Шон.