Харлан Кобен - Остани

— Знаеш ли кое му е лошото на това да си майка?

— Пелените?

— Е, да. Но имам предвид в настоящия момент. Сега, когато са пораснали и малко или много са се превърнали в истински човешки същества.

— Кое?

— Живееш заради усмивката им.

Лорейн я чакаше да каже нещо повече. Когато тя замълча, Лорейн рече:

— Искаш ли да ми обясниш?

— Когато нещо е добре за тях, като например с Кайли, когато отбележи точки във футболния мач — искам да кажа, когато детето ти се усмихне, ти си на седмото небе. Толкова си щастлива, но после, когато престанат да се усмихват…

— Чувстваш се нещастна — каза Лорейн.

— Малко е по-сложно, но да. Тъкмо това ненавиждам: моето щастие изцяло зависи от техните усмивки. А аз не съм от родителите, които живеят чрез своите деца. Просто искам те да са щастливи. Но навремето бях самостоятелна личност със собствени чувства и емоции. А сега, като майка, щастието ми изглежда изцяло зависимо от техните усмивки. Те също са наясно.

— Интересно — каза Лорейн. — Знаеш ли как ми звучи?

— Как?

— Като оскърбителна връзка. Като връзката с бившия ми. Започваш да живееш, за да му правиш удоволствие. Манипулират те с настроенията си.

— Малко силно казано.

— Да, вероятно — отвърна Лорейн, без да го разбира напълно, ала и без желание да спори по въпроса. — Ти все още не си ми обяснила защо всъщност се върна тук. Имам предвид идването ти, преди да те посетя.

Отговорът беше прост: липсвало й е. Меган бе на път да й го заяви, ала Лорейн се взираше вдясно от нея. Меган проследи погледа й. Намръщи се, когато видя накъде гледа Лорейн.

— Масата на Рей — рече Меган.

— Аха.

В момента масата бе празна, но това наистина бе неговата маса — в ъгъла, където Рей обикновено седеше. Тя бе хлътнала по него. Господи, боже мой, как само беше хлътнала! Сега бе пуснала Рей обратно, само за миг. През годините бе превърнала в душата си тяхната връзка в нещо като провал, в дълбока и трудна любовна история, която никога не би могла да надживее светлината на реалността. Ала сега, само за миг, тя си позволи да си спомни страстта, с която Рей я гледаше, електрическия заряд в целувките им, дългите нощи, които прекарваше с него, почти останала без дъх от страст.

Сега Лорейн се усмихваше.

— Бе нежен — каза й Меган.

— Да.

— Помниш ли какво стана с него?

Усмивката й се стопи.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Ти отвори тази врата.

— Не, миличка, ти я отвори. Аз само се опитвам да ти помогна да я затвориш.

В думите й имаше логика.

— Тогава ми помогни. Добре ли е?

Лорейн отново се зае да бърше чашите.

— Лорейн?

— За известно време… имам предвид след като ти избяга — той идваше всяка вечер. Сядаше на масата и пиеше. През деня висеше навън пред дома ти. Това продължи, не мога да кажа със сигурност, предполагам, два месеца. Може би година. Той стоеше и те чакаше да се върнеш.

Меган мълчеше.

— Стана лошо. Накрая спря да идва. Замина от Атлантик Сити. Мисля, че се премести в Калифорния. Пиеше все повече. После пак се върна.

Тя се сви.

Меган седеше на мястото си и слушаше. Дължеше му нещо повече. Беше млада и може би глупава, но пък имаше ли някаква алтернатива?

Лорейн се вглеждаше в нея. Нищо не я попита, ала Меган виждаше въпроса в очите й: „Защо поне не му се обади?“. Тя извърна поглед встрани, за да не могат очите й да издадат отговора: „Защото не бях сигурна дали не е убиец.“

Разбира се, чак сега реалностите дойдоха на местата си. Стюарт Грийн може изобщо да не е мъртъв…

Лорейн имаше странен израз на лицето.

— Какво? — попита Меган.

— Нищо.

— И къде е Рей сега? — поинтересува се Меган.

— Предполагам, че е наблизо.

— Предполагаш ли? Хайде, Лорейн. Кажи ми с какво се занимава. Още ли работи като фотограф?

Лорейн трепна.

— Може и така да се каже.

— Какво? О, почакай, нали не е в порно индустрията?

— Не, миличка, порното стои на по-високо равнище от онова, което върши Рей.

— Какво ще рече това? Какво работи сега?

— Виж — отвърна Лорейн, — коя съм аз, че да го съдя? Ти искаш да съсипеш подреденото си животче, разбрах.

Тя се отправи към чекмеджето и измъкна оттам продълговата метална кутия. Меган бе на път да се усмихне, когато си спомни вълшебния списък с контакти на Лорейн.

— Още ли го пазиш? — попита Меган.

— Разбира се. Дори съм ги подредила по приоритети. Да видим… Аха, его го. — Тя извади една картичка, обърна я отзад и надраска нещо на гърба.

Меган взе картичката. Логото приличаше на звезда, поставена на Холивудската пътека на славата, а по средата имаше фотоапарат. На него пишеше: „Работа със знаменитости: тук се наемат папараци“.