Харлан Кобен - Остани

Тони подскочи от болка.

— Няма нищо — успокои я той.

Като използва стъпалото си за опорна точка, Кен опъна ръката на Тони и я прегъна в лакътя. Тя не можеше да помръдне. Ръката със счупения пръст остана отстрани, неприкрита и напълно уязвима. Той кимна към Барби.

Барби се усмихна и стегна ластика на конската си опашка. Кен обожаваше да я наблюдава, когато тя хващаше с една ръка косата си, опъваше я назад и откриваше част от нежната кожа на шията си. Барби се приближи до пръста й и го огледа за миг.

Най-напред Барби перна счупения пръст със своя среден пръст.

Не силно. Най-обикновено шибване. Ала очите й светнаха, когато Тони извика от болка. Барби бавно обви четирите си пръста около счупения пръст, свивайки ги в юмрук. Тони изстена. Барби спря, като леко се усмихваше. Може би усещайки какво ще стане по-нататък, кучето Ралфи се сви в отсрещния ъгъл и заскимтя.

Барби хвърли поглед към Кен. Кен също се усмихна. Тя му кимна.

— Моля ви — простена през сълзи Тони. — Моля ви, кажете ми какво искате.

Барби погледна надолу и й се усмихна. После, без всякакво предупреждение, изви счупения пръст назад до такава степен, че той се удари в обратната страна на китката й. Кен беше готов. Той премести стъпало си от гърдите на Тони към устата й, като задуши с него продължителния й мрачен писък. Барби отново сграбчи пръста й. Започна да го дърпа напред-назад, сякаш беше лост за управление на курсора на компютър, а тя играеше някоя ужасна видеоигра, или бе заклещен в калта и тя искаше да го освободи. Най-после изпъкналият край на костта се показа, като разкъса кожата и превръзката.

Едва тогава — не по-рано, а точно в този миг — те попитаха Тони къде се намира Карлтън Флин.

Ала сега, четирийсет минути по-късно, след като на два пъти я свестяваха от припадъците, те бяха сигурни, че Тони не знае местонахождението му. Всъщност бяха разбрали малко по-рано, но Кен и Барби нямаше да са там, където се намираха същия ден, ако не си вършеха съвестно работата.

Ала те бяха събрали потенциално полезна информация.

Когато болката се увеличи неимоверно много — след като нормалността й бе застрашена — Тони започна да бръщолеви като в делириум. Тя говореше за детството си, за сестра си Бет, за Кен и Барби, които според нея били ангели, дошли й на помощ. Тя им разказа за ченге на име Брум и за своя шеф Руди, както и за някои други хора от клуба.

Разказа им за Карлтън Флин, как й счупил пръста, как не се появил последната нощ.

Ала за жалост Тони не знаела къде се намира Карлтън Флин в момента.

Тони лежеше на пода като съдрана парцалена кукла. Тя си мърмореше неразбираемо. Барби галеше кучето Ралфи и се опитваше да го успокои. Погледна към Кен и му се усмихна и той усети как по цялото му тяло се разля топлина.

— За какво си мислиш? — попита я той.

— За списъка с песни.

Той не се учуди. Барби беше изумителна перфекционистка.

— Какво за него?

— Моля те, погледни по-широко на нещата — каза тя.

— Ще погледна.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Барби въздъхна и отново стегна конската си опашка.

— Според мен трябва да започнем програмата с „Остави реката да тече“, а после да преминем към „Какъв цвят е кожата на Господ?“.

Кен се позамисли.

— А кога ще стигнем до „Свободата не е свободна“?

— Точно преди края.

— Ужасно късно е.

— Мисля, че ще се получи.

— Ще се получи само ако използваме джаз танцьори в хореографията — заяви той.

Барби се намръщи.

— Знаеш мнението ми за джаз танцьорите.

Кен и Барби бяха съветници при „Камп СонЛит“. Буквата „Т“ в края бе изписана като кръст. Тъкмо там двамата се запознаха и за първи път… се свързаха. О, но не така. Всичко беше в рамките на приличието.

Всъщност и двамата бяха положили клетва за въздържание, което според Кен ги правеше по-дисциплинирани и им помагаше да съсредоточат енергията си където трябва.

Кен бе нещо като знаменитост в лагера, така че Барби имаше за цел да се запознае и сприятели с него.

Не беше любов от пръв поглед, но се появи внезапно привличане, нещо дълбоко в тях ги привличаше един към друг. И двамата го почувстваха. Нито един от тях не знаеше какво е това, докато един друг съветник на име Дъг Уейтс не прекоси пътя им.

Уейтс бе старши съветник, отговорен за момчетата на възраст между десет и дванайсет години. Една нощ, след като лагеруващите си легнаха, като казаха вечерните си молитви, Барби бе дошла при Кен да моли за помощ. Уейтс не я оставял на мира, оплака му се Барби. Уейтс я молил на няколко пъти да излезе с него.