Харлан Кобен - Остани

Брум се замисли над думите му.

— А ако откажа?

Хари Сътън стана и му протегна ръка.

— Приятно ми беше да ви видя отново, детектив. Приятен ден.

— Добре, добре, няма нужда от театралничене.

— Няма нужда — повтори Хари с лъчезарна усмивка, — но защо да не потеатралнича, щом мога?

— Значи извън протокола. Доведи я.

— Най-напред правилата.

Брум зачака.

— Днес за първи и последен път Каси ще разговаря с теб в моя офис. Ще отговаря на въпросите ти най-подробно в мое присъствие. После отново ще изчезне. Ще я пуснеш. Няма да се опитваш да научиш новото й име и данните й — и което е най-важно, няма да се мъчиш да я откриеш след днешната ви среща.

— А ти просто ще ми се довериш по последния пункт, така ли?

— Да.

— Ясно — отвърна Брум и се размърда на стола си. — Да предположим, че я смятам за виновна в престъпление?

— Не е.

— Но да предположим.

— Яко. Щом свърши разговора си с теб, тя ще се прибере. Няма да я видиш повече.

— Да предположим, че след като разследвам малко по-надълбоко, попадна на нещо, за което трябва да я попитам?

— Същият отговор: яко.

— Не мога ли да дойда при теб?

— Можеш. И ако мога, ще ти помогна. Но тя няма да е задължена да го направи.

Брум можеше да поспори по въпроса, ала не разполагаше с опорна точка. Той бе и апологет на принципа: „На харизан кон зъбите не се гледат“.

Предишния ден той нямаше ни най-малка представа къде може да намери Каси. Сега, ако не подразни нито нея, нито Хари, той би могъл да разговаря с нея.

— Добре — заяви Брум. — Съгласен съм да спазвам всичките правила.

— Великолепно.

Хари Сътън вдигна мобилния си телефон и каза:

— Каси? Всичко е наред. Влизай.

На заместник-началник Голдбърг вече изобщо не му пукаше. Оставаше му една година до пълна пенсия, която нямаше да му стига. Дори никак. Независимо че бе истинска клоака, Атлантик Сити бе скъп град. А той трябваше да плаща и издръжка на жена си. Жената, към която питаеше любовен интерес в момента, Мелинда, двайсет и осем годишна порнозвезда (те винаги бяха порно „звезди“, никога „актриси“, или както беше в случая с Мелинда, „по-дребното момиче в тройката“), го изстискваше (и по двата начина). Но пък си струваше.

Аха, откъдето и да го погледнеш, Голдбърг бе ченге за чудо и приказ.

Обикновено той оправдаваше това твърдение с лекота. Лошите са като онези митични чудовища, при които, като отрежеш едната им глава, на нейно място поникват две нови. Или по-добре да си имаш работа с дявола, който вече познаваш и по някакъв начин можеш да контролираш, който няма да напада хората и ще можеш да го формираш като тесто, отколкото с дявол, когото не познаваш.

Или да отмиеш безпътицата от този град бе като да изпразниш океан с чаена лъжичка. Така или иначе, Голдбърг разполагаше с милиони сравнения от този род.

Ала при настоящите обстоятелства оправданието бе още по-лесно. Така че, защо се колебаеше Голдбърг?

Той набра телефонния номер. Отговориха на третото позвъняване.

— Добър ден, г-н Голдбърг!

Причина едно за колебанието му: гласът на мъжа опъваше нервите му.

Човекът — по гласа се познаваше, че е наистина млад — неизменно бе вежлив и говореше с възклицателна интонация, сякаш се готвеше да участва в мюзикъл. Звукът на гласа му караше кръвта на Голдбърг да се смразява в жилите. Но имаше и нещо друго.

Слуховете за този човек. Те бяха разкази за насилие и поквара, практикувани от него и неговия партньор, истории, които караха възрастни мъже — едри, яки, отегчени от света, видели всичко, досущ като Голдбърг — да не спят през нощта и да се завиват презглава.

— Аха — каза Голдбърг. — Здрасти.

Дори слуховете да бяха преувеличени, дори само една четвърт от тях да отговаряха на истината, Голдбърг бе попаднал на нещо, което не желаеше ни най-малко. И все пак най-доброто, което можеше да направи, бе да вземе парите и да си затвори устата. В смисъл че нямаше друг избор. Ако се опиташе да се отметне или да върне парите, можеше да разгневи гласа от другата страна на телефонната линия.

Гласът рече:

— Какво мога да направя за вас, господин Голдбърг?

Като фон в телефонната слушалка Голдбърг долови шум, от който кръвта в жилите му се вледени.

— Какво, по дяволите, е това? — попита той.

— О, не се притеснявайте, г-н Голдбърг. Та какво искахте да ми кажете?

— Може би ще получа и друг резултат.

— Може би?

— Не съм съвсем сигурен, това е.

— Г-н Голдбърг?

— Да?

Какъв, по дяволите, бе този звук в слушалката?