Харлан Кобен - Остани

Тони се обърна към нахаканата блондинка, която продължаваше да се усмихва.

— Колко красиво куче — забеляза нахаканата блондинка.

— Благодаря.

— Може ли да го помилвам?

— Разбира се.

Тони се обърна към очарователното момче. Той също й се усмихна. Ала усмивката му сега бе друга. Някак отвлечена…

Чаровното момче продължи да се усмихва дори след като отдръпна свитата си в юмрук ръка от нея. Продължи да се усмихва и когато присви бедра и рамене и с всичка сила й нанесе внезапен удар право в лицето.

Тони се сви на пода, от носа й бликна кръв, тя притвори очи от болка и последният звук, който чу, бе скимтенето на Ралфи.

Брум остави телефонната слушалка обратно на вилката. Все още се мъчеше да разбере, както пишеха всички местни вестници, „последното потресаващо събитие“.

Голдбърг попита:

— Кой беше това?

Брум не бе осъзнал, че Голдбърг се навърта наоколо.

— Хари Сътън.

— Адвокатът мошеник?

— Мошеник ли? — намръщи се Брум. — Какво става? Да не би да е 1958 година? Вече никой не нарича адвокатите мошеници.

— Не се прави на задник — рече Голдбърг. — Това има ли нещо общо с Карлтън Флин?

Брум стана, сърцето му галопираше.

— Може би.

— Е?

Нещо общо с Карлтън Флин? Може би. Нещо общо със Стюарт Грийн? Определено.

Брум все още си припомняше разговора.

След седемнайсетгодишно издирване Хари Сътън твърдеше, че Каси, стриптийзьорката, изчезнала със Стюарт Грийн, е в офиса му. В момента тя стоеше пред него — ей така, материализирала се от нищото. Беше твърде хубаво, за да го повярва.

Брум би казал за повечето адвокати, че са пълни боклуци.

Ала Хари Сътън, въпреки издънките в личния си живот — а те бяха безброй — не бе сред тях. Около него нямаше такава издънка, че да се налага да лъже заради нея.

— Ще ти разкажа по-късно — отвърна Брум.

Голдбърг постави ръце на хълбоците си, като полагаше всички усилия да изглежда непоколебим.

— Не, ще ми кажеш веднага.

— Хари Сътън може да е имал свидетел?

— Какъв свидетел?

— Заклех се да пазя тайна.

— Какво?

Брум не си направи труда да му отговори. Просто продължи да взема стъпалата, защото знаеше, че Голдбърг, който намираше за изтощително да протегне ръка за нещо друго, освен за сандвич, няма да го последва.

Щом стигна до автомобила си, мобилният му звънна. Брум видя, че го търси Ирин.

— Къде си? — попита го тя.

— Тръгнах да видя Хари Сътън.

С Ирин бяха полицейска двойка цели двайсет и три години, преди тя да се пенсионира миналата година. Тя бе не само негова партньорка, а и неговата бивша съпруга. Той й разказа за внезапната поява на Каси.

— Леле! — възкликна Ирин.

— Права си.

— Неуловимата Каси — забеляза Ирин. — Дълго я издирваше.

— Цели седемнайсет години.

— Значи можеш да стигнеш до някои отговори.

— Да се надяваме. Защо си дошла?

— Охранителната камера на „Ла Крим“.

— Какво има?

— Възможно е да съм открила нещо — отвърна Ирин.

— Искаш ли да намина, щом довърша със Сътън?

— Да, ще имам време да преоценя нещата в ума си. Освен това ти можеш да ми разкажеш за срещата си с неуловимата Каси.

После, тъй като не можеше да устои:

— Ирин?

— Какво?

— Ти каза „да преоценя“. Ха-ха-ха!

— Наистина ли, Брум? — изпъшка Ирин. — На колко си години?

— Подобни реплики навремето работеха за теб.

— Доста неща работеха за мен — добави тя и в гласа й сякаш се появи лека тъга. — Много отдавна.

Той отвърна с далеч по-истински думи:

— Ще се видим след малко, Ирин.

Брум потисна мислите за бившата си и натисна газта. Няколко минути по-късно той почука с кокалчетата на пръстите си на армираното стъкло. Отвътре се обади раздразнен глас:

— Влез!

Той отвори вратата и влезе вътре. Хари Сътън приличаше на обичан, но сериозно изостанал колежански професор. Брум зае цялата стая. Вътре нямаше никой друг освен Хари.

— Радвам се да ви видя, детектив.

— Къде е Каси?

— Седнете.

Брум седна.

— Къде е Каси?

— В момента не е тук.

— Е, да, виждам.

— Защото сте опитен детектив.

— Старая се да не се самоизтъквам — отвърна Брум. — Какво става тук, Хари?

— Наблизо е. Иска да говори с теб. Но преди това трябва да знаеш някои основни правила.

Брум разпери ръце.

— Слушам.

— Преди всичко, това е извън протокола.

— Извън протокола ли? Нима мислиш, че съм репортер, Хари?

— Не, мисля, че си добро и по някакъв начин отчаяно ченге. Извън протокола означава тъкмо това. Не си водиш бележки. Не поставяш разговора ни в папка. Всеки ще знае, че никога не си разговарял с нея.