Харлан Кобен - Остани

Руди, философът на Салона за мъже.

— Наранявал ли те е по някакъв друг начин? — попита Брум.

Тони кимна и стисна очи.

— Ще ми разкажеш ли?

— Не.

— Значи си го мразела.

— Да.

— А сега е изчезнал.

Изкуствените мигли на Тони се отвориха.

— Нали каза, че нямам нищо общо с това?

— Ти може би не — отвърна Брум. — Но може би някой друг, на когото му пука за теб. Може би някой, който е искал да те защити.

Тя отново го погледна объркано.

— Някое гадже, родител, близък приятел.

— Правиш си майтап, нали?

За жалост объркването й бе напълно оправдано. Тя нямаше никого, освен пудела на име Ралфи. Дотук.

— Кога видя Флин за последен път? — попита Брум.

— През нощта, преди да, ъъъ, да си тръгне или там каквото е станало.

— Къде отидохте?

— В началото бяхме тук. Той обичаше да ме гледа как танцувам. Мъжете рядко купуват танци на пилон и той ще се усмихне и ще гледа, а после ще ме отведе у дома, ще ме нарече курва, задето съм танцувала, и ще ме нарани.

Брум се стараеше да не показва нищо с изражението на лицето си. Искаш да дойдеш тук, да си изпуснеш парата или нещо друго, каквото и да е, никой няма да те осъди. Но онова, което не се казваше, бе, че това никога не им бе достатъчно. Така че Карлтън Флин започва със съвсем дребни залози и дребни печалби, но не след дълго започва да мечтае за още. Винаги така става. Залаганията следват едно след друго. Най-добре го е казал дядото на Брум: „Ако непрекъснато се усещаш незадоволена, оглеждаш се за втори мъж“.

— Възнамеряваш ли да го видиш пак? — попита Брум.

— Трябваше да се срещнем вечерта, когато той, нали знаете, изчезна.

— Какво стана?

— Обади се и каза, че ще закъснее. Но изобщо не се появи.

— Каза ли защо ще закъснее?

— Не.

— Знаеш ли къде е бил същия ден?

Тони поклати глава. До ноздрите му стигна спарена воня от лак за коса и съжаление.

— Да ми кажеш нещо за този ден?

Отново поклащане на главата.

— Не разбирам — заключи Брум. — Този тип непрекъснато те е наранявал, нали така?

— Да.

— И това е ескалирало.

— Ъ?

Брум потисна въздишката си.

— Ставало е все по-лошо и по-лошо.

— О! Да. Така е.

Брум разпери ръце.

— Как, мислеше, ще свърши това?

Тони попремига, извърна поглед встрани, замисли се за миг.

— По начина, по който свършваше винаги. Щеше да се умори от мен. Щеше да си хване следващата — сви рамене в добавка тя. — Или щеше да ме убие.

Думите „Кантора Хари Сътън“ бяха красиво изписани върху армираното стъкло. Старата школа.

Меган леко почука на стъклото и Хари отговори с ехтящ глас:

— Влез!

Тя хвана топката на бравата. Преди няколко часа тя бе позвънила вкъщи и бе казала на Дейв, че ще се върне късно. Той искаше да узнае причината. Тя го бе посъветвала да не се тревожи и бе затворила. А сега бе тук, беше се върнала в Атлантик Сити, мястото, което познаваше твърде добре.

Меган отвори вратата със съзнанието, че това й действие вероятно щеше да промени всичко. Офисът още представляваше запусната канцелария, състояща се от една стая с ниски секции, ала Хари можеше да я ползва и в такъв вид.

— Здрасти, Хари!

Хари не бе привлекателен мъж. Под очите му имаше толкова дълбоки торбички, че ако ги напълнеше с вода, в тях можеше да организира двайсетдневен круиз по море. Носът му бе подут като на карикатура.

Косата му стряскаше с белотата си, която би изчезнала само под дулото на пистолет. Ала усмивката му, да, тя бе изпълнена с щастие. Усмивката му стопли Меган, върна я обратно и я накара да се почувства в безопасност.

— Твърде дълго те нямаше, Каси.

Някои наричаха Хари „уличен адвокат“, ала това не бе чистата истина за него. Преди четири десетилетия той бе завършил юридическия факултет в Станфорд и бе започнал сътрудничество в престижната юридическа фирма „Кронбърг, Райтър и Роузмън“. Една нощ няколко добронамерени колеги повлякоха свенливия и тих адвокат в Атлантик Сити да играят хазарт, да задяват момичета и изобщо да се потопят в разврат. Срамежливият Хари се отдаде на безпътица и повече не излезе от там. Напусна голямата фирма, написа името си върху вратата на точно тази кантора и реши да защитава онеправданите в града, които в много отношения се състояха от всички, започнали живота си от тук.

Малцина от хората, които срещате, са с ореол на главите. Нито са красавци, нито са ангелчета, нито раздават благотворителност — в случая с Хари, той определено предпочиташе грешниците пред светците — ала те носеха аура на доверие и доброта. Хари бе един от тях.