Харлан Кобен - Остани

— Извинявай — продума Агнес през сълзи.

— Шшшт, всичко е наред.

— Не биваше да ти се обаждам.

— Искам да ми се обаждаш — отвърна Меган. — Ако нещо те уплаши, винаги трябва да ми се обаждаш, разбра ли?

Мирисът на урина не можеше да се сгреши. Щом Агнес се успокои, Меган й помогна да смени памперса — Агнес отказа да остави Меган сама да свърши това — и отново я сложи да си легне.

Щом двете се настаниха една до друга в голямото легло, Меган рече:

— Искаш ли да ми разкажеш?

По страните на Агнес се затъркаляха сълзи. Меган надникна в очите й, тъй като очите разкриваха всичко. Симптомите на деменция започнаха преди три години с обичайното забравяне. Наричаше сина си Дейв „Франк“, не по името на покойния си съпруг, а на годеника си, който я бе изоставил пред олтара преди петдесет години. Отдадена на внуците си баба, Агнес внезапно започна да забравя имената на децата, не си спомняше дори кои са. Това бе стреснало Кайли. Параноята бе обичайният спътник на Агнес. Тя си мислеше, че телевизионните драми се случват в реалността, тревожеше се, че убиецът от сериала „От местопрестъплението: Маями“ се крие под леглото й.

— Пак беше в стаята ми — каза й Агнес сега. — Каза, че ще ме убие.

Това пък беше друга заблуда. Дейв се бе опитал, ала не му стигаше търпение за подобни неща. По време на последните финали на Националната футболна лига по футбол в САЩ „Супербол“, точно преди да разберат, че тя повече не може да живее самичка, Агнес продължаваше да настоява, че мачът не се предавал на живо, че тя вече го била гледала и знаела кой ще победи. Дейв започна весело с въпроса:

— Кой печели? Ще предложа и пари за обзалагането.

Агнес бе отговорила:

— О, ще видиш.

Ала Дейв не остави така въпроса.

— Ами да, какво ще стане сега? — бе попитал той, като с всеки миг се вбесяваше все повече и повече.

— Гледай — бе отвърнала Агнес и още щом мачът свърши, лицето й се озари и тя рече: — Видя ли? Нали ти казах?

— Какво си ми казала?

Меган:

— Остави, Дейв.

Агнес продължи да кима към сина си.

— И преди съм гледала този мач. Казах ти.

— Тогава кой победи?

— Не искам да ти развалям изненадата.

— Предаването е на живо, мамо. Не може да знаеш.

— Разбира се, че знам.

— Тогава, кой победи, а? Кажи ми кой победи.

— И да разваля всичко?

— Няма да го развалиш. Просто ми кажи кой победи.

— Ще видиш.

— Не може да си гледала мача, мамо. В момента го предават на живо.

— Разбира се, че съм го гледала. Вчера го предаваха.

И диалогът им продължи така, докато лицето на Дейв не стана мораво, а Меган не се намеси и не му напомни отново, че Агнес не е виновна.

Толкова им беше трудно. Разболяваме се от рак или получаваме инфаркт, ала душевните болести са по дефиниция непонятни за нас.

През изминалите месец-два Агнес стана жертва на друга заблуда — някакъв мъж нахлуваше в стаята й и я заплашваше. Дейв пак искаше да пренебрегне ставащото.

— Остави телефона да звъни — уморено простенваше той. — Ще трябва да изискаме по-голям контрол над нея.

Но Меган не можеше така. Във всеки случай още не.

Лекарите я бяха предупредили, че положението на Агнес се влошава и че е почти готова за „третия етаж“, където настаняват пациентите с Алцхаймер. За външни хора това изглеждаше жестоко, ала сега Дейв повярва. Тъй като нямаше никаква надежда за излекуване, работещите на „третия етаж“ правеха всичко възможно, за да могат пациентите да се почувстват удобно, като използват „утвърждаваща терапия“, което в общи линии означаваше следното: „Щом вярваш, че е истина, значи е истина“. Така че, ако вярваш например че си двайсет и две годишна майка на новородено, сестрите те оставяха да храниш и гушкаш „пеленачето“ (кукла) и му гугукаха като роднини, дошли да го видят.

Друга една жена вярваше, че е бременна, така че непрекъснато питаше колко време й остава до термина, дали иска момиче или момче и други такива.

Меган погледна уплашеното лице на Агнес. Само преди няколко години Агнес бе язвителна — забавна, рязка и удивително цапната в устата. Една вечер, когато двете жени си бяха пийнали достатъчно, Меган дори й разказа част от истината за миналото си. Не цялото. Само намекна, че е имало още нещо. А Агнес бе отвърнала:

— Знам, сладурче. Всички си имаме тайни.

Повече не издумаха и дума за това. Колчем Меган искаше да повдигне въпроса отново — е, тогава пък все ставаше твърде късно.

— Вече съм добре — заяви Агнес. — Можеш да си тръгваш.