Харлан Кобен - Остани

Брум начумерено отмина въпроса.

— Познаваш ли ги, да, или не?

— Ееее, добре де, съжалявам, че попитах. — Руди разхвърля снимките на бюрото. — Не знам. Този ми изглежда познат.

Питър Бърман. Безработен. Обявен за изчезнал на 4 март преди осем години.

— Откъде го познаваш?

Свиване на рамене.

— Как се казва?

— Не съм казал, че го познавам. Казах, че ми изглежда познат. Не знам откога и откъде. Може да съм го виждал преди години.

— Преди осем години, а?

— Не знам, може би, защо?

— Покажи фотографиите из заведението. Виж дали някой ги познава. Не казвай за какво ти трябва.

— По дяволите, аз самият не знам за какво.

Брум бе проверил всички случаи. Засега — а бе още рано — единственият случай, придружен с изчезването на жена, бе, разбира се, този на Стюарт Грийн. По времето, когато е работила тук, я наричали Каси. Никой не знаеше истинското й име. Федералните, пък и повечето полицаи, се изпариха набързо, щом стриптийзьорката влезе в играта. Разнесоха се клюки, които стигнаха до квартала на Грийн. Децата могат да бъдат доста подли. Сузи и Брандън трябваше да чуят какви ли не подигравки по отношение на баща си, който бил избягал с екзотична танцьорка.

Само едно ченге — едно, вероятно, доста тъпо ченге — не бе повярвало на това твърдение.

— Нещо друго? — попита Руди.

Брум поклати глава и се запъти към вратата. Вдигна поглед и видяното го накара внезапно да спре.

— Какво има? — попита Руди.

Брум посочи нагоре.

— Охранителни камери?

— Разбира се. В случай че започнат съдебен процес срещу нас. Е, преди два месеца този човек изтегля дванайсет хиляди долара от кредитната си карта. Когато жена му разбира, той твърди, че някой е откраднал кредитната му карта, или пък че е жертва на измама и други такива глупости. Заявява, че никога не е идвал тук. Иска си парите обратно.

Брум се усмихна.

— И?

— И аз му изпратих снимка от охранителната камера, на която той танцува, притиснал партньорката до себе си, и аз му казах, че ще се радвам да изпратя цялата видеокасета на съпругата му. После предложих да даде допълнителен бакшиш на момичетата, защото те работеха усърдно онази нощ.

— Колко време, преди да го презапишеш?

— Да го презапиша ли? Коя година сме сега, 2008-а? Всичко вече е цифрово. Нищо не презаписвам. Пазя всеки факт от последните две години тук, вътре.

— Мога ли да видя онова, което имаш за осемнайсети февруари? От тази, както и от миналата година.

Рей пътуваше с колата си към офиса на „ФедЕкс“ в Нортфийлд. Включи компютъра си и принтира фотографията на Карлтън Флин, направена в Пайн Барънс. Знаеше, че ако просто я изпрати в Групата, отговорна за стандартизация на формата, фото файлът можеше да покаже с чий фотоапарат е заснета. Ето защо той я принтира и й направи цветно копие. Хвана я за крайчеца, за да не оставя пръстови отпечатъци.

Изтри плика с гъба, използва обикновена синя химикалка за надписа, който направи с печатни букви. Адресира писмото до Полицейското управление на Атлантик Сити и потегли към пощенската кутия, разположена на тиха уличка в Абсикън.

Видението с кръвта отново се появи пред очите му.

Беше се запитал дали това не е твърде рисковано, дали наистина ще се върне пак при него. Не виждаше как би станало и може би сега, след толкова много години, това дори не бе най-важното. Той нямаше избор. Каквото и да изровеха накрая, каквато и неприятност да произтичаше от това за него, какво губеше? Не му се мислеше за отговора. Рей метна плика в пощенската кутия и потегли.

Меган рязко спря колата и отвори вратата откъм мястото, отредено за пътника. Бързо прекоси фоайето, като мина покрай уморения от безсънната нощ портиер, който подбели очи, като я видя да свива вляво по другия коридор.

Стаята на Агнес бе третата от дясната страна. Меган отвори вратата и чу тихо пъшкане откъм леглото. Вътре беше тъмно като в рог.

По дяволите, къде е нощната светлина?

Завъртя електрическия ключ, обърна се към леглото и усети, че сърцето й отново ще се разкъса от жалост.

— Агнес?

Възрастната жена седеше, завита до опулените си като пържени яйца очи, и приличаше на малко дете, което гледа страшен филм.

— Меган е.

— Меган?

— Всичко е наред. Тук съм.

— Той отново беше в стаята — прошепна възрастната жена.

Меган бързо се доближи до леглото и прегърна свекърва си. Агнес Пиърс бе толкова отслабнала през последната година, че й се стори, че прегръща торба с кокали. Старицата бе студена и трепереше в широката си нощница. Меган остана така няколко минути, като я успокояваше по същия начин, по който бе успокоявала децата си, когато се събуждаха от кошмарен сън.