Харлан Кобен - Остани

— Какво, по дяволите, е това?

Голдбърг се наведе над него. Вонеше на бира, пот и риба.

— Видеоматериалите на „Ла Крим“ от нощта, когато изчезна Флин.

— Защо ги преглеждаш?

Брум не искаше да се задълбочава в проблема, ала Голдбърг нямаше да го отмине току-така. Голдбърг носеше бежова дреха с копчета до долу, която най-вероятно в началото на жизнения си път е била чисто бяла. Той не говореше, а ръмжеше, като си мислеше, че така ще прикрие безинтересните си мисли. Засега успяваше.

Брум стана.

— Търся връзка между Стюарт Грийн и Карлтън Флин. И двамата изчезнаха на една и съща дата.

Голдбърг кимна с глава, сякаш се бе замислил дълбоко.

— И докъде те отведоха заключенията ти?

— Обратно в „Ла Крим“. Флин е харесвал особено много една стриптийзьорка.

— Хм — потърка брада Голдбърг. — Като Стюарт Грийн ли?

— Може би.

Брум измъкна флашката от компютъра. Може би щеше да помоли Ирин да ги погледне. Тя имаше око за такива неща.

Можеше да й ги остави по пътя си. И бързо отмина Голдбърг.

Щом зави зад ъгъла, той се обърна назад, притеснен, че Голдбърг може да е по следите му. Но не беше. Голдбърг се бе навел над телефона, прикрил с шепа микрофона на слушалката да не го чуват, сякаш това имаше голямо значение.

Двайсет минути по-късно, след като бързо хвърли флашката в стаята на Ирин, Брум седеше срещу Тони Алюър в най-тихото сепаре на „Ла Крим“. Зад нея стоеше Руди, кръстосал ръце на гърдите. Тони позираше, цялата в импланти, и външността й сякаш говореше: „Татко не ме обичаше достатъчно“. Това бе клишето в места като това, а истината беше, че през по-голямата част от времето тук клишето добре се връзваше с човека. Тони беше млада и построена здраво като тухлена къща, с откровена хирургическа намеса, ала лицето й беше някак безчувствено, видяло многотията от типове, които сутрин се измъкват от клуба, а после сменят телефонните си номера.

— Разкажи ми за Карлтън Флин — помоли Брум.

— Карлтън ли? — Тя премига с клепачите си, които бяха тъй фалшиви, че приличаха на умиращи раци, припичащи се на слънце. — О, той беше сладурче. Отнасяше се към мен като към чисто злато. Винаги беше джентълмен.

Тони не бе добра лъжкиня. Очите й шареха като подплашени птици.

— Да ми кажеш нещо друго за него?

— Всъщност не.

— Как се запознахте?

— Тук.

— Как?

— Поръча си танц с мен — обясни Тони. — Знаете, че е напълно законно.

— И после какво, отведе те на масата си?

— О, не. Не го правя тук. Тук всичко е легално.

При тези й думи дори Руди подбели очи.

Брум въздъхна.

— Тони?

— Да?

— Аз не съм някакъв шеф, така че не ми пука дали замеряш маймунките с понички…

— А?

— При това смятам, че ти нямаш нищо общо със случилото се с Карлтън. Но ако продължиш да ме лъжеш…

— Не лъжа!

Брум вдигна ръка, за да я усмири.

— Ако продължиш да ме лъжеш, Тони, ще те закопчая и ще те хвърля в затвора за лъжите ти. Ще те обвиня и ще наглася нещата така, че все едно ти си го убила, защото наистина ми писна от случая и ми се ще да го приключа. Така че или ще ми кажеш истината, или ще свършиш в затвора.

Той, разбира се, й пускаше въдица. Брум не се чувстваше добре заради бъдещето на момичето, което бе твърде тъпо, за да намери изход от положението.

Тя хвърли поглед зад себе си към Руди. Брум се чудеше дали да каже на Руди да си тръгне, ала Руди кимна с глава на момичето да продължи.

Тони сведе поглед. Раменете й увиснаха.

— Той ми счупи пръста.

През цялото време тя държеше дясната си ръка под масата. Беше навлякла червена ръкавица, която да я прикрива — цветът си отиваше с цвета на сутиена й — и когато я свали, Брум забеляза, че пръстът й бе наместен неправилно. Беше изкривен на една страна, костта почти се подаваше през кожата.

Брум хвърли поглед към Руди. Руди сви рамене.

— Нима мислиш, че тук разполагаме с добър здравен пункт?

По бузата на Тони се търколи сълза.

— Карлтън е подъл човек. Харесва му да ме наранява. Рече, че ако кажа на някого или се оплача, ще убие Ралфи.

— Това гаджето ти ли е?

Тя погледна към Брум, сякаш той бе чудовище с две глави.

— Моят пудел.

Брум погледна към Руди.

— Знаеш ли нещо за това?

— Нима мислиш, че съм направил картотека на домашните любимци на момичетата?

— Не питам за кучето, тъпо копеле. Знаеше ли, че Карлтън Флин е садистичен маниак?

— Ей, ако някой нарани момичетата ми, гоня го оттук. Но щом не знам нищо, какво бих могъл да направя, нали така? Все едно да падне дърво в гората или нещо подобно. Има ли значение, ако не съм го чул? Щом не знам, значи не знам.