Харлан Кобен - Остани

— Имам още малко време.

— Трябва да закараш децата на училище, нали?

— Достатъчно големи са, за да се погрижат сами за себе си.

— Наистина ли? — наклони на една страна главата си тя. — Меган?

— Да?

— Какво ще направиш, ако тази нощ той пак пристигне?

Меган върна вниманието си към нощната лампа.

— Кой я загаси?

— Той.

Меган се зачуди. Утвърждаваща терапия. А защо не, по дяволите?

Може пък тя да предложи на ужасената жена успокоение.

— Донесох нещо, което може да помогне.

Тя бръкна в чантичката си и измъкна нещо, което напомняше на дигитален будилник.

Агнес изглеждаше объркана.

— Това е шпионска камера — каза Меган.

Беше я купила от ТВ магазин за шпионски материали. Да, тя можеше да каже, че е шпионска камера — утвърждаващата терапия нямаше нищо общо с честността — но защо трябваше да се лъже, без да има нужда от това?

— Така ще можем да хванем копелето на местопрестъплението.

— Благодаря ти — отвърна Агнес с насълзени — може би от облекчение? — очи. — Много ти благодаря, Меган.

— Няма нищо.

Меган остави камерата така, че да гледа към леглото. Камерата работеше с индикатор за време и движение. Агнес винаги се обаждаше в три след полунощ.

— Сега ще направя ето какво — заобяснява тя. — Ще наглася таймера, така че записът да започне в девет вечерта и да продължи до шест сутринта, съгласна ли си?

— Ръцете ти — каза Агнес.

— Моля?

— Треперят.

Меган погледна към тях. Агнес имаше право. Пръстите й едва уцелваха бутоните.

— Щом дойде за мен — прошепна Агнес, — и моите ръце се разтреперват.

Меган отново се приближи до леглото и пак прегърна свекърва си.

— И ти, нали, Меган?

— Какво и аз?

— И ти си уплашена. Трепериш, защото се боиш от него.

Меган не знаеше какво да отговори.

— В опасност си, нали, Меган? И при теб ли идва?

Меган понечи да каже „не“, да я успокои, че всичко е наред, ала се спря. Не искаше да я лъже.

Защо Агнес да си мисли, че е единствената, която се страхува?

— Аз… не знам — отвърна Меган.

— Но ти се боиш, че е дошъл, за да те вземе?

Меган преглътна и си помисли за Стюарт Грийн, за края на тяхната история.

— Мисля, че е така.

— Не би трябвало.

— Не трябва ли?

— Не.

Меган се помъчи да кимне.

— Добре. Да ти кажа ли нещо? Няма да се страхувам, ако и ти не се страхуваш.

Ала Агнес се намръщи и отпъди с махване на ръка снизхождението в отговора й.

— Има разлика.

— Каква е тя?

— Ти си млада — отвърна Агнес. — Силна си. Издръжлива. Сблъсквала си се със злощастието, нали?

— Също като теб.

Агнес го пропусна покрай ушите си.

— Не си стара жена, прикована към леглото. Не трябва да лежиш безпомощна в мрака и да чакаш трепереща да дойде и да те прибере.

Меган само я погледна и си помисли: Леле, ами сега? Кой е подложен на утвърждаваща терапия в момента?

— Не чакай в мрака — развълнувано прошепна Агнес. — Никога не се чувствай безпомощна. Ще го направиш ли? Заради мен? Не искам да се чувстваш така.

— Добре, Агнес.

— Обещаваш ли?

Меган кимна.

— Обещавам.

Говореше сериозно. Утвърждаваща терапия или не, Агнес бе изрекла универсална истина: Да си уплашен е лошо, но да се чувстваш безпомощен е още по-зле. И бездруго откакто видя Лорейн Меган се забавляваше с мисълта да осъществи голямата промяна. Това можеше да извади миналото й на показ по лош начин, ала Агнес бе подчертала, че така е по-добре, отколкото да лежиш безпомощна в мрака.

— Благодаря ти, Агнес.

Старата жена замига с очи, сякаш искаше да спре напиращите си сълзи.

— Тръгваш ли?

— Да. Но ще се върна.

Агнес разтвори обятия.

— Може ли да останеш близо до мен малко по-дълго? Не много. Знам, че трябва да тръгваш. Но няколко минути няма да те забавят кой знае колко, нали?

Меган поклати глава.

— Никак дори.

Брум тъкмо бе започнал да гледа заснетото от охранителните камери, да наблюдава разни идиоти, които излизаха през вратата с чаши в ръце, с мъниста, със смешни шапки и момичета, когато го повика Руди от „Ла Крим“.

— Карлтън Флин е имал любимо момиче — рече Руди.

— Коя?

— Тони Алюър.

Брум подбели очи.

— Това истинското й име ли е?

— Толкова истинско, колкото всичко по нея, ако разбираш накъде бия — отвърна Руди.

— Ами да, ти си цар на деликатността. Тя кога ще дойде?

— В момента е тук.

— Ще намина към нея.

Брум се канеше да изключи компютъра, когато Голдбърг, негов шеф, едър мъжага с библейски пропорции, попита: