Харлан Кобен - Остани

— Здравей, Каси — поздрави я той.

Гласът му бе остър. Той се размърда на стола си.

— Как я караш, Хари?

Ясните му сини очи я погледнаха по странен начин. Не беше в неговия стил, но оттогава бяха изминали близо две десетилетия. Хората се променят.

Запита се дали идването й не бе грешка.

— Благодаря, добре.

— Благодаря, добре?

Хари кимна и прехапа устни.

— Какво става, Хари?

Внезапно очите му се насълзиха.

— Хари?

— По дяволите — изруга той.

— Какво?

— Обещах да не казвам. Понякога съм такава порта.

Тя мълчеше и чакаше.

— Просто… Мислех, че не си между живите.

Тя се усмихна, почувствала облекчение от факта, че, да, той си бе останал същият свръхемоционален човек, когото помнеше.

— Хари…

Той махна с ръка.

— След като ти изчезна с онзи, дойдоха ченгетата.

— Не съм изчезвала с онзи.

— Самичка ли изчезна?

— Нещо такова.

— Е, ченгетата искаха да говорят с теб. Още го искат.

— Знам — отвърна Меган. — Затова се върнах. Имам нужда от помощта ти.

Когато видя за първи път усмихнатата млада двойка близо до входа, Тони Алюър въздъхна и поклати глава. Истинското име на Тони беше Алиса. Беше го използвала като сценичен прякор от „Алиса в Страната на чудесата“, но даденото й име се оказа по-лесно за хората, свързани с миналото й — така я разпознаваха. В момента, привършила работата си за деня, тя носеше свободен суичър.

Беше сменила тънките си и остри токчета за чифт обувки за тенис. Беше изстъргала натрупания грим и си бе нахлузила чифт огромни слънчеви очила. Мислеше си, че изобщо не прилича на екзотичната танцьорка, каквато всъщност беше.

Усмихнатата двойка сякаш бе току-що излязла от страниците на някое библейско изследване. Тони свъси вежди. Познаваше този тип хора. Добродетелни.

Искаха да й дадат брошури и да спасят душата й. Ще използват някоя банална фраза като например: „Отърви се от дамските си прашки и ще откриеш Иисус“, а тя ще отговори: „Иисус дава ли големи бакшиши?“.

Усмихнатото русокосо момиче бе младо, здраво и хубаво. Косата й бе завързана отзад на плътна конска опашка. Беше облечена с пуловер с поло яка и с пола, каквато обикновено носеха момичетата, задоволявайки фантазиите на посетителите, свързани с ученички; на краката си имаше къси чорапки. Кой се обличаше така в реалния живот?

Очарователният мъж с нея имаше вълниста коса на политик, който се намира в лодка сред морето. Беше наконтен с дрехи в цвят „каки“, синьо сако с копчета до долу, а около врата си бе метнал пуловер.

Тони не бе в настроение. Пръстът й пулсираше и я болеше. Тя се чувстваше слаба, разбита, победена. Искаше да влезе и да нахрани Ралфи.

Посещението на онова ченге Брум и, разбира се, изчезването на Карлтън Флин не излизаха от ума й.

Първия път, когато го срещна, той носеше впита тясна тениска с надпис: „Не съм гинеколог, но бих могъл да погледна там“. Ставаше дума за първокласен знак „Пази се от мен“, ала щом го прочете, глупавичката Тони се изкикоти. Като си спомни сега, стана й тъжно.

Тони имаше прилични атрибути, ала гащите й сякаш сами се свличаха, когато опреше до мъже.

Понякога — в повечето случаи — Тони смяташе, че лошият късмет сякаш вървеше на две крачки след нея, често я настигаше, потупваше я по рамото, като й напомняше, че е до нея, че е постоянен неин спътник.

Не бе започнало по този начин. В началото обичаше работата си в „Ла Крим“. Беше й забавно и вълнуващо да танцува всяка нощ. При това не, Тони не бе насилвана сексуално като дете, нищо подобно, благодаря много, но тя наистина притежаваше друго качество, често срещано у хора, които практикуват нейната професия.

Тони можеше да признае пред себе си, че бе мързелива по рождение и че всичко й доскучаваше много бързо.

Непрекъснато говорят как момичетата стигат до развала, или им липсва самооценка и, уви, това бе самата истина, ала най-важното беше, че повечето момичета просто не искаха да се заловят за истинска работа. Че кой искаше такова нещо? Помислете само — какви бяха алтернативите на онова, което вършеше сега? Да вземем сестра й Бет. Откакто преди шест години бе завършила гимназия, Бет работеше върху данни за нуждите на застрахователна компания. Седеше във вмирисана задушна кабинка пред монитора и вкарваше в компютъра бог знае какви данни — час след час, ден след ден, година след година, напъхана в кабинка, която бе по-тясна от затворническа килия, докато накрая какво?

Тя потръпна.