Харлан Кобен - Остани

Тя го криеше от него. Може би и той правеше същото. През последните шестнайсет години тя бе спала с този мъж и само с него, а го бе лъгала още от първия ден. Дали сега това щеше да има значение? Дали истината щеше да промени нещо? Той не знаеше нищо за миналото й, макар да я познаваше по-добре от всеки друг.

Меган се приближи до леглото още малко, внимателно взе дистанционното от ръката му и изключи телевизора. Дейв се размърда и се обърна на една страна. В повечето случаи той спеше свит като в майчината утроба. Тя се намести на леглото до него и се сви във формата на лъжица. Тялото му бе топло. Тя мушна носа си в гърба му. Харесваше й ароматът му. Когато Меган надничаше в бъдещето си, когато се виждаше стара, да живее във Флорида или в някой старчески дом, или пък където и да й е отредено да свърши дните си, Меган знаеше, че ще бъде точно с този човек. Не можеше да си представи нищо друго. Тя обичаше Дейв. Беше си устроила живота с него и го обичаше — нима трябваше да се чувства зле от факта, че от време на време иска нещо повече или нещо по-различно?

Това не бе правилно. Въпросът беше защо бе неправилно.

Тя сложи ръка на бедрото му. Знаеше, че може да приплъзне пръсти под ластика, знаеше как точно ще реагира той, как леко ще простене в съня си. Тя се усмихна при тази мисъл, но по някаква причина реши да не го прави. Мислите й се зареяха назад във времето, когато посети „Ла Крим“. Беше прекрасно да влезе вътре, да усети атмосферата там.

Защо бе отворила затворената врата?

И не толкова абстрактен и философски въпрос: можеше ли Стюарт Грийн наистина да се върне?

Не. Поне тя не си го представяше. Или пък, като си помислиш, неговото завръщане би обяснило всичко.

Внезапно вълнението й прерасна в страх. В миналото имаше хубави мигове, вълнуващи мигове, забавни мигове. Но имаше и много, много страховити мигове.

Като си помислиш, нима всички те не вървяха ръка за ръка?

Нима това не беше част от живота?

Стюарт Грийн. Тя си мислеше, че това бе отдавна заровен дух. Но човек не може да зарови дух, нали?

Меган потръпна, прегърна Дейв през кръста и се приюти още по-близо до него. За нейна изненада той взе ръката й в своята и я попита:

— Добре ли си, миличка?

— Нищо ми няма.

Мълчание. След малко той каза:

— Обичам те.

Меган разбра, че никога няма да може да заспи, но заспа. Хвърли се в съня като от висока канара. В три след полунощ, когато мобилният й телефон звънна, тя все още бе прилепнала за съпруга си в постелята, а ръката й продължаваше да го прегръща през кръста. Без да се колебае, тя протегна ръка към телефона. Погледна на екранчето кой се обажда, макар че нямаше нужда.

Все още в полудрямка, Дейв изруга и каза:

— Не вдигай.

Ала Меган просто не можеше да не вдигне. Вече се бе изтърколила от леглото и търсеше с крака чехлите си. Постави слушалката до ухото си.

— Агнес?

— Той е в стаята ми — прошепна старицата.

— Всичко ще е наред, Агнес. Тръгвам.

— Моля те, побързай. — Ужасът в шепота й не би могъл да бъде по-очевиден, дори ако бе изписан с премигваща неонова светлина. — Мисля, че има намерение да ме убие.

Брум не си направи труда да освети служебната си значка, когато влезе в „Ла Крим“, в неговия „Салон за мъже“ — евфемизъм за толкова много неща — ситуиран на две кратки пресечки от географска гледна точка (ала дълга в много друга отношения) от Дъсчената пътека 4 4 Историческата Дъсчена пътека — в курортния град Атлантик Сити, разположен по източното крайбрежие на САЩ, е изградена от дъски пешеходна пътека, свързваща хотелите с плажа. — Б.пр. на Атлантик Сити. Бодигардът на име Дари, стар негов познайник, вече го бе видял.

— Здрасти, Брум.

— Здрасти, Лари.

— По работа или за удоволствие? — попита Лари.

— По работа. Руди тук ли е?

— В офиса си.

Беше десет сутринта, но в клуба вече имаше няколко въодушевени посетители и доста въодушевени танцьори. Един от персонала приготвяше винаги популярния бюфет „всичко за хапване“ (само храна — ха-ха!), като размесваше върху подносите сухи мезета, останали от памтивека. Трябва да отбележим, че бюфетът бе истински развъдник на салмонела и епидемията чакаше да избухне всеки момент, но понякога служителите наистина нямаха избор — оставаше им само такава храна.

Руди седеше зад бюрото си. Може да е работил допълнително по „Семейство Сопрано“ 5 5 Американски драматичен сериал на сценариста Дейвид Чейс. — Б.пр. , освен ако директорът по кастинга не го бе натоварил твърде много с обичайните неща. Той беше едър мъж със златен синджир, толкова дебел, че да вдигне котвата на кораб за фестивали и круизи, носеше и розов пръстен, какъвто би могъл да се нахлузи на китките на повечето от танцьорките в бара.