Харлан Кобен - Остани

Карлтън Флин имаше досие — три нападения. Беше на двайсет и шест, разведен и „работеше за бащината си популярна фирма“.

Рей сгъна вестника и го пъхна под мишница. Не му се мислеше за случая. Не му се мислеше за снимката на Карлтън Флин в компютъра си, нито му се щеше да се попита защо някой би се опитал да го нападне, за да я открадне. Искаше да остави това зад гърба си, да продължи живота си, ден по ден, миг след миг. Блокира и оцелява — също като през последните седемнайсет години.

Как ти се бе отразило това, Рей?

Той затвори очи и се остави по течението на спомените си за Каси.

Беше отново в клуба, омаян от алкохола, гледаше я как танцува сластно с някакъв клиент — изцяло и страстно влюбен с всяка клетка на съществото си — ала въпреки това без капчица ревност. Каси го погледна над рамото на партньора си с поглед, който би събудил и мъртвец, а той просто й се бе усмихнал в очакване да остане сама, защото знаеше, че в края на деня (или нощта) тя щеше отново да е негова.

Въздухът около Каси бе винаги наелектризиран. Имаше веселие, страсти, спонтанност, както и топлина, нежност, интелигентност. Тя те караше да й разкъсаш дрехите и да я хвърлиш на най-близкото легло, докато в същото време съчиняваш любовен сонет в нейна чест. Внезапни образи, тлеещ огън, топъл дъх — всичко това бе по възможностите на Каси, и то наведнъж.

Жена като нея, е, понякога трябваше и да дава, нали така?

Той си спомни за онази снимка при проклетите развалини в парка. Би ли могъл нападателят да е търсил тъкмо нея? Не му се струваше така. Извика в главата си всички възможни сценарии и накрая реши.

Беше се крил достатъчно дълго. От голямата фотожурналистика той бе стигнал до този ужасен преустроен център, до радостите в Атлантик Сити, до това да загуби всичко. Беше се преместил в Лос Анджелис, работеше като истински папарак, замеси се в друга бъркотия и се върна отново тук. Защо? Защо се бе преместил отново на мястото, където бе загубил всичко, освен ако… освен ако нещо не го теглеше назад. Освен ако нещо не го караше да се върне и разбере истината.

Каси.

Той попремига, за да отпъди образа й, върна се в колата и потегли към парка. Заведението, което посещаваше почти всеки ден, беше още отворено.

Рей със сигурност не можеше да изрече с думи какво точно го водеше насам. Толкова неща се бяха променили в него, с изключение на едно — необходимостта му да държи фотоапарата си в ръце. Много неща изграждат фотографа, но в неговия случай ставаше дума за необходимост и тя бе много повече от желание. В действителност той не виждаше, нито възпроизвеждаше нещо, докато не го фотографира. Виждаше целия свят през обектива. За повечето хора онова, което не можеха да видят, чуят, помиришат или вкусят — то не съществуваше. За него нещата стояха тъкмо обратно — нищо не бе реално, докато той не го уловеше с фотоапарата си.

Ако тръгнеш по дясната страна на пътеката, можеш да стигнеш до ръба на канарата и на фона на небето да видиш силуета на Атлантик Сити. Нощем океанът светеше като лъскава тъмна завеса. Гледката, ако рискуваш да минеш под издатината, спираше дъха ти.

Щом пое нагоре по отдалечената пътека, Рей направи няколко снимки, като се криеше зад обектива, сякаш той му осигуряваше закрила. Развалините на старата мелница за желязна руда се намираха на ръба на Пайн Барънс, най-голямото трасе в Ню Джърси, пресичащо гората. Веднъж, преди много години, Рей се бе отклонил от пътя и бе навлязъл дълбоко навътре. Бе попаднал на необитаема циментова хижа, покрита с графити, някои от които му се видяха сатанински. Пайн Барънс още изобилстваше с руини на обезлюдени градове. Бродеха слухове за извършени злодеяния дълбоко в гората. Ако сте гледали мафиотски образи на кино, със сигурност сте видели и онези кадри, в които те погребват някой труп в Пайн Барънс. Рей твърде често се връщаше към тези си мисли. Някой ден, казваше си той, ще измислят уред, който да показва какво е заровено в пръстта под краката ти, като прави разлика между кости и пръчки, между корени и камъни, и кой знае какво може да откриеш.

Рей преглътна и отпъди тази мисъл от главата си. Когато стигна до старата пещ за желязна руда, той извади снимката на Карлтън Флин и я заразглежда. Флин бе застанал вляво на път за тази пътека, същата, на която преди седемнайсет години стоеше и Рей. Защо? Какво е правил Карлтън Флин на това място? Добре, може да е бил поредният планинар или любител на приключения. Но защо се е намирал на същото това място седемнайсет години, след като Рей е бил тук, и защо после е изчезнал? Накъде е тръгнал от тук?