Харлан Кобен - Остани

Брум кимна с глава, ала все още не бе готов да й обясни защо.

— Как са децата?

— Добре.

Всъщност децата на Сара вече бяха пораснали. Сузи бе приета в „Бъкнел“. Брандън беше в гимназията. Когато баща им изчезна, откъснат насила от семейното огнище, и обичното му семейство повече не го видя, те бяха почти бебета.

Брум не успя да разреши този случай. Ала никога не го забрави. Не биваше да се въвлича лично. Знаеше го. Но се бе въвлякъл. Посещаваше продукциите по балет на Сузи. Бе помогнал на Брандън да се научи да хвърля бейзболната топка. За свой голям срам преди дванайсет години правеше компания на Сара в чашката и, ами да, бе останал цяла една нощ с нея.

— Как е новата работа? — попита я Брум.

— Добре.

— Сестра ти скоро ли ще идва?

— Да — въздъхна Сара.

Сара бе все още привлекателна жена. Покрай очите си имаше бръчици от типа „пачи крак“ и с годините резките край устата й бяха станали по-дълбоки. Стареенето се отразяваше благосклонно на някои жени. Сара бе от тях.

Беше се преборила и с рака. Преди двайсет и няколко години. Беше казала на Брум още на първата им среща и това стана в същата тази стая, когато той бе дошъл да разследва изчезването на съпруга й. Била диагностицирана, обясняваше му Сара, докато била бременна със Сузи. Ако не бил съпругът й, заяви му тогава Сара, тя нямало да оцелее. Искаше Брум да го разбере.

Когато й дали лоша прогноза, когато, подложена на химиотерапия, Сара непрекъснато повръщала, когато косата й окапала и тя погрозняла, когато тялото й започнало да се разпада, когато всички, в това число и Сара, загубили надежда — отново тази дума! — той, единствено той бил около нея.

Което отново доказвало, че нито объркаността, нито лицемерието на човешката природа могат да бъдат обяснени.

Той останал с нея. Държал челото й до късно през онази нощ. Донесъл й лекарствата, целунал я по бузата, прегърнал треперещото й тяло и я накарал да се почувства обичана.

Тя бе погледнала Брум право в очите и му бе разказала всичко това, защото искаше той да продължи с разследването на случая, да не обяви, че съпругът й е избягал, лично да се ангажира, да намери най-близкия й човек, тъй като тя просто не можеше да живее без него.

Седемнайсет години по-късно, въпреки че бе научил някои тежки истини, Брум бе все още тук. А местонахождението на Сариния съпруг и най-близък човек бе все още неразгадана загадка.

Брук вдигна поглед към нея.

— Това е добре — каза той, като тутакси забеляза безсмислието на собствената си реплика. — Имам предвид пристигането на сестра ти. Знам, че искаш сестра ти да дойде.

— Да, страхотно е — отвърна Сара с толкова равен тон, че спокойно можеше да се плъзне под вратата. — Брум?

— Да?

— Говориш несъществени неща.

Брум сведе поглед към ръцете си.

— Просто се опитвах да бъда мил.

— Не. Виждаш ли, Брум, ти не просто искаш да си мил. При това никога не говориш несъществени неща.

— Добро попадение.

— И така?

Въпреки всички уловки — светложълтата боя на стените, свежите цветя във вазата — Брум виждаше едно-единствено нещо: разруха. Времето в неизвестност беше пагубно за семейството. Децата бяха преживели няколко тежки години. Два пъти бяха хванали Сузи да шофира след употреба на алкохол. Брандън се бе замесил с наркотици. Брум бе помогнал и на двамата да избегнат неприятностите. Къщата все още имаше вид, като че ли баща им бе изчезнал предишния ден — застинала във времето, очакваща завръщането му.

Сара широко отвори очи, сякаш бе осъзнала болезнена истина.

— Намери ли…?

— Не.

— Тогава какво?

— Може и нищо да не е — отвърна Брум.

— Но?

Брум седеше, опрял ръце на бедрата си, с глава между дланите. Той си пое дълбоко въздух и надникна в нейните излъчващи болка очи.

— Изчезнал е още един от местните хора. Може би си гледала новините. Казва се Карлтън Флин.

Сара се смути.

— Кога, каза, е изчезнал?

— Също като… — Той млъкна. — Както си живеел спокойно, Карлтън Флин в един миг изчезнал — хоп! — и готово. Изчезнал без следа.

Сара се опита да обмисли думите му.

— Но… както сам ми каза още в самото начало. Хората понякога изчезват, нали така?

Брум кимна.

— Понякога по свое собствено желание — продължи тя. — Друг път не. Но се случва.

— Така е.

— Значи, седемнайсет години след изчезването на съпруга ми друг човек, на име Карлтън Флин, също изчезва. Не виждам връзката.

— Може и да няма такава — съгласи се Брум.

Тя се приближи до него.