Харлан Кобен - Остани

Дейв отново включи интервюто с актьора.

— Ама че тип — поклати глава той.

Но само като слушаше гласа на известния маниак, Меган се върна назад във времето — ръката му се уви около колана, лицето му се притисна в гърба й, покрито с пърхот и мокро от сълзи.

„Само ти ме разбираш, Каси…“

Да, това й липсваше. Нима този факт бе толкова ужасен?

Тя бе на друго мнение, ала тази мисъл непрекъснато я преследваше. Нима бе сгрешила? Спомените, животът на Каси, тъй като никой не използва истинското си име в нейния предишен свят, а през всичките тези години той бе останал скрит и залостен в малка стаичка в задната част на съзнанието й. И сега, само преди няколко дни, тя бе дръпнала резето на вратата и я бе открехнала съвсем леко. После бързо я бе затръшнала и отново я бе залостила. Ала бързото надникване през цепнатината в онзи свят, разположен между двете личности на Меган — защо ли я караше да бъде толкова сигурна, че ще последва отзвук?

Дейв се изтърколи от дивана и се запъти към банята с вестник под мишницата. Меган загря тостера за сандвичи и затърси белия хляб. Когато отвори долапа, телефонът звънна с електронно чуруликане. Кайли стоеше досами апарата, но не му обърна внимание, защото набираше някакъв текст на мобилния си.

— Искаш ли да вдигнеш? — попита я Меган.

— Не е за мен.

Кайли можеше да извади мобилния си телефон и да отговори със скорост, на която би завидял Уайът Ърп 3 3 Легендарен стрелец, герой във филми и литературни произведения. — Б.пр. , но домашният им телефон, чийто номер бе съвършено неизвестен на младежкото общество в Касълтън, изобщо не я интересуваше.

— Вдигни го, моля те.

— Какъв е смисълът? Ще го дам на теб.

Джордан, който в неговата незряла възраст — единайсет години — винаги се стараеше да запази спокойствието в дома им, грабна слушалката.

— Ало?

Заслуша се за миг, после каза:

— Сгрешили сте номера.

И добави нещо, което накара Меган да застине на място:

— Тук нямаме човек на име Каси.

Като се извини, задето хората непрекъснато бъркат името й, и със съзнанието, че децата й са толкова вглъбени в собствените си истории, че изобщо нямаше да се усъмнят в нищо, Меган взе телефонната слушалка от сина си и изчезна в другата стая. Вдигна слушалката до ухото си и един глас, който не бе чувала от седемнайсет години, изрече:

— Извинявай, че ти се обаждам по този начин, но мисля, че трябва да се срещнем.

Меган хвърли Кайли на тренировката.

Като се има предвид бомбата по телефона, тя бе доста спокойна и ведра.

Остави колата на паркинга и с навлажнени очи се обърна към дъщеря си.

Кайли попита:

— Какво?

— Нищо. В колко часа свършвате?

— Не знам. Може после да изляза с Габи и Чъки.

„Може“ означаваше „ще“.

— Къде?

Вдигане на рамене.

— В града.

Хубавият неясен отговор на едно момиче на петнайсет.

— Къде в града?

— Не знам бе, мамо — отвърна тя, като си позволи нотка на досада в отговора.

Кайли искаше да прекрати този разговор, ала не й се щеше да ядоса майка си и тя да не й разреши да излезе.

— Просто ще се пошляем малко, става ли?

— Написа ли си всички домашни?

Меган се намрази още в мига, в който зададе въпроса. Толкова заприлича на досадна майка. Вдигна ръка и каза на дъщеря си:

— Не ми обръщай внимание. Излез. Забавлявай се.

Кайли погледна към майка си така, сякаш внезапно на челото й бе поникнало малко дръвче. После сви рамене, слезе от колата и се затича. Меган гледаше след нея. Винаги. Нищо че дъщеря й бе достатъчно голяма да излезе сама на игрището. Меган трябваше да я наблюдава, докато се увери, че нищо не я застрашава.

Десет минути по-късно Меган намери място за колата си зад кафене „Старбъкс“.

Погледна часовника си. Петнайсет минути до срещата.

Грабна чаша кафе с мляко и си намери маса в дъното. Вляво бяха насядали млади майки — недоспали, с лекета по дрехите, в щастлив унес и с бебета на ръце — които неуморно бърбореха. Говореха за качествата на новите колички, кои преносими люлки се сгъват най-лесно и докога да кърмят децата си.

Обсъждаха детските кедрови площадки с гумени уплътнители и на каква възраст да спрат да дават биберони на децата си, най-сигурните детски седалки в автомобилите и избираха между задното и предното прехвърляне на ремъка на детското кенгуру, между това и страничното прехвърляне на ремъка. Едната се хвалеше със сина си Тоди, който бил толкова „чувствителен към нуждите на другите деца, въпреки че е само на осемнайсет месеца“.