Харлан Кобен - Остани

Бяха дошли.

Нещо човъркаше съзнанието му, ала Рей не можеше да определи какво точно. Може би го тревожеше нещо съвсем незначително. А може би си спомняше нещо от изключителна важност. Или пък, което беше и най-вероятно, ударът от бейзболната бата бе причинил дребни травми по черепа, които сега буквално дразнеха мозъка му.

Фотографиите от празненството по случай бар мицва бяха дошли в обратен ред — последната снимка сега беше на първо място. Рей бързо ги прехвърли и избра една с танцуващите гости, една с юдейската Тора, една с равина, една с бабата на Айра, когато целува внука си по бузата. Станаха пет. Прикачи ги и ги изпрати по електронната поща на адреса на Фестър. Готово.

Рей бе толкова уморен, че не вярваше, че може да стане от стола и да стигне до леглото си. Тъкмо се канеше да подпре глава на кухненската маса и да подремне, когато си спомни за другите снимки, онези, които бе направил по-рано същия ден, преди да заснеме бар мицва.

В гърдите му нахлу мощно чувство на тъга.

Рей бе отишъл в онзи проклет парк и бе снимал.

Тъпо, но го правеше всяка година. Не знаеше защо. А може би знаеше и от тази мисъл му стана още по-зле. Обективът създаваше дистанция, даваше перспектива, караше го да се чувства малко по-сигурен. Може би в това се криеше тайната. Може би, като видеше онова ужасяващо място от този странно успокояващ ъгъл, онова, което никога нямаше да се промени, все пак се видоизменяше по някакъв начин.

На монитора Рей погледна снимките, които бе направил по-рано през деня — и сега си спомни още нещо.

Човек със заскрежени връхчета на косата и с обица във формата на халка.

Две минути по-късно той откри онова, което търсеше. Целият се смрази, когато го осени една мисъл.

Нападателят му не искаше да открадне фотоапарата, а снимката в него.

Тази снимка.

Меган Пиърс изживяваше елементарната фантазия на майката на футболист и това не й харесваше.

Тя затвори фризера и погледна към двете си деца през еркерния прозорец над кътчето за закуска. Прозорците осигуряваха „съвършена утринна светлина“ в помещението. Такава бе идеята на архитекта. Наскоро обновената кухня разполагаше и с викингска печка, уреди на „Мийл“, мраморно островче в средата и отличен преход към всекидневната стая с телевизора с огромен екран, удобни дивани с поставки за чаши и достатъчно мощни тонколони, за да могат дори „Ху“ да изнесат концерт.

Навън в задния двор Кайли, нейната петнайсетгодишна дъщеря, се заяждаше с по-малкия си брат Джордан. Меган въздъхна и отвори прозореца.

— Престани, Кайли.

— Нищо не съм направила.

— Виждам те, виждам те.

Кайли постави ръце на кръста си. Петнайсет години — този тревожен житейски кръстопът между зрелостта и детството, когато хормоните в тялото ти започват да бушуват. Меган добре си ги спомняше.

— И какво видя? — предизвикателно попита Кайли.

— Видях, че се закачаш с брат си.

— Вътре си. Не можеш нищо да чуеш. Ако искаш да знаеш, аз му казах: „Много те обичам, Джордан“.

— Не беше така — провикна се Джордан.

— Знам — отвърна Меган.

— Нарече ме „нещастник“ и ми заяви, че нямам нито един приятел!

— Кайли… — въздъхна Меган.

— Не съм го нарекла така!

Меган само я погледна начумерено.

— Неговата дума срещу моята — възпротиви се Кайли. — Винаги вземаш неговата страна!

Всяко дете, помисли си Меган, е като объркан адвокат, който търси вратички, изисква невъзможни доказателства, атакува дори най-малките подробности и от най-незначителните факти.

— Довечера имаш тренировка — каза Меган на Кайли.

Главата на Кайли клюмна на една страна, тялото й се прегърби.

— Трябва ли да отида?

— Имаш ангажимент към този отбор, млада госпожице.

Дори когато го изричаше — както бе изричала подобни думи милиард пъти преди това — Меган все не вярваше, че думите излизат от собствената й уста.

— Но на мен не ми се ходи — захленчи Кайли. — Много съм уморена. А по-късно трябва да изляза с Джинджър, нали помниш, да… — Може би Кайли бе казала и още нещо, ала Меган се извърна, незаинтересувана от думите й.

В стаята с телевизора съпругът й Дейв се бе изтегнал по сив потник. Дейв гледаше последния изпаднал филмов актьор, който се фукаше в някакво безвкусно интервю с многото жени, които бе свалил, и с годините, прекарани в стриптийз клубове. Актьорът си беше чист маниак с опулени очи и явно се нуждаеше от лекар с незапълнена докрай рецептурна книжка.