Харлан Кобен - Остани

Не успя.

Днешното нападение бе чисто и просто свързано с обир. Цапардосваш човека по главата с бата за бейзбол, грабваш му фотоапарата и дим да те няма.

Само че — е, нима няма да му вземеш и портфейла, освен ако не си същият, който събори Рей и го обра, за да види, че в портфейла му има само седем долара? По дяволите, може пък тъкмо в това да е съвпадението.

Забрави за датата и за годишнината. Може би нападателят е бил същият онзи крадец, който го бе обрал преди година.

Господи, но в това нямаше никакъв смисъл. Къде, по дяволите, бе този викодин?

Той включи телевизора и се запъти към банята.

Щом отвори домашната аптечка, в мивката изпадаха десетина шишенца и какво ли още не. Той бръкна с ръка в купчината и напипа шишенцето с викодин. Поне се надяваше вътре да има таблетки от обезболяващото. Беше ги купил на черно от един човек, който твърдеше, че ги е внесъл тайно от Канада. Рей знаеше само, че това са „Витамините на Флинтстоун“.

Предаваха местните новини, показваха избухнал пожар и питаха съседите какво мислят за пожара, тъй като подобни въпроси винаги ни позволяват да проникнем в същността на нещата. Мобилният му телефон звънна. На екранчето се появи номерът на Фестър.

— Какво е станало? — попита Рей, като се отпусна на дивана.

— Звучиш ми ужасно.

— Нападнаха ме на излизане от празненството на Айра.

— Наистина ли?

— Аха. Удариха ме по главата с бата за бейзбол.

— Взеха ли ти нещо?

— Фотоапарата ми.

— Чакай, чакай, значи днешните снимки ги няма, така ли?

— Не, не, не се тревожи — отвърна Рей. — Добре съм, наистина.

— Умирам от притеснение. Страхувам се за снимките. Успокой ме.

— У мен са — каза Рей.

— Как така?

Главата го болеше твърде много, за да тръгне да обяснява, пък и викодинът бе започнал да го отнася в света на сънищата.

— Не се притеснявай за тях. На сигурно място са.

Преди няколко години, когато се учеше за „истински“ папарак, Рей бе направил някои чудесни компрометиращи фотографии на много известен актьор, заловен да изневерява на своя приятел с — поемете си дъх… — с жена. Телохранителят на актьора насилствено бе взел фотоапарата на Рей, както и прилежащата му карта. Оттогава Рей носеше специално устройство върху фотоапарата си — нещо подобно на онова, което повечето хора поставят на видеотелефоните си и което автоматично изпраща снимките до имейлите им на всеки десет минути.

— Затова ти звъня — каза Фестър. — Искам ги веднага. Избери пет от тях и довечера ми ги изпрати по имейла. Бащата на Айра иска куба на новия комплект от празненството по случай бар мицва веднага.

Телевизионните новини продължиха с „метеоролога“ — сексапилно маце с впит в плътта червен пуловер. Стръв за високи рейтинги. Когато сексапилното чудо завърши с фотография от сателита и камерата се върна към твърде зализания водещ, очите на Рей започнаха да се затварят.

— Рей?

— Пет фотографии за един рекламен куб.

— Точно така.

— Кубът има шест страни — забеляза Рей.

— Виж ти какъв математически гений! Шестата страна е за името, датата и звездата на Давид.

— Ясно.

— Искам ги колкото е възможно по-бързо.

— Разбрано.

— Значи всичко е желязно — каза Фестър. — Освен… без фотоапарат утре не можеш да обслужиш Джордж Куелър. Но не се тревожи. Ще изпратя някой друг.

— Сега ще спя по-спокойно.

— Много си забавен, Рей. Изпрати ми фотографиите. После си почини.

— Трогнат съм от загрижеността ти, Фестър.

Те затвориха телефоните си. Рей отново се отпусна на дивана. Лекарството му действаше великолепно. Той дори се усмихваше. Водещият по телевизията повика най-трагично звучащия си глас и обяви: „Карлтън Флин, местен жител, е изчезнал. Колата му бе открита изоставена с отворена врата близо до кея…“.

Рей отвори едно око и погледна към екрана. Показваха мъж заедно с едно момче, връхчетата на щръкналата му коса бяха заскрежени, на ухото си носеше халка на обица. Мъжът даваше въздушни целувки в обектива, а надписът под него гласеше: „Изчезнал“, когато всъщност би трябвало да гласи: „След душа“. Рей се намръщи, през него премина смътна, неясна тревога, ала в момента не можеше да я определи. Цялото му същество копнееше за сън, но ако не изпратеше петте снимки, Фестър щеше пак да му позвъни, а кой имаше нужда от това? С огромно усилие Рей успя отново да се изправи на краката си. Залитна към кухненската маса, отвори преносимия си компютър, за да се увери, че фотографиите са пристигнали.