Харлан Кобен - Остани

Най-подир Фестър свали тъмните си очила.

— Искам да си железен в изпълнението на задачата.

— Железен папарак — каза Рей. — Тогава да се обадя на майка ми, за да се изфука пред партньорите си на маджонг.

Фестър се изкикоти.

— Обичам те и ти го знаеш.

— Свършихме ли тук?

— Свършихме.

Рей внимателно прибра апарата си в калъфа, като най-напред откачи обектива, и метна калъфа на рамо. Закуцука към вратата и това не бе в резултат на ритниците по пищяла, а от парчето шрапнел в бедрото — онзи шрапнел, с който бе започнало плъзгането му по нанадолнището. Не, това бе твърде просто казано.

Шрапнелът служеше като извинение. В своя мизерен живот навремето Рей имаше безгранични възможности. Бе завършил Колумбийския университет със специалност журналистика и един от професорите го бе нарекъл „почти свръхестествен талант“ (който сега се пропиляваше) в областта на фотожурналистиката. Ала накрая се оказа, че животът не се бе подредил в негова полза.

Някои хора просто привличат неприятностите. Независимо колко лесен живот им се предоставяше, те все ще намерят как да объркат всичко.

Рей Ливайн бе от тях.

Навън беше тъмно. Рей се чудеше дали да се прибере веднага и да си легне, или да влезе в бара, който бе западнал до такава степен, че го наричаха „Тетанус“. Труден избор, при положение че разполагаш с толкова много възможности.

Отново си спомни за трупа.

Виденията го нападнаха едно след друго в яростна последователност. Напълно разбираемо, помисли си той. Днес бе годишнината от деня, в който всичко свърши, когато всяка надежда за щастие угасна като… Е, обичайната метафора в случая би включила виденията в съзнанието му, нали така?

Той се намръщи. Хей, Рей, не си ли малко мелодраматичен?

Надяваше се днес работата да обсеби вниманието му и да го отвлече от мрачните мисли. Но не стана. Спомни си собствения си бар мицва, мига на амвона, когато баща му се наведе към него и зашепна в ухото му. Спомни си как баща му лъхаше на „Олд Спайс“, как нежно го погали по главата и със сълзи на очи простичко изрече: „Много те обичам“.

Рей отпъди мислите си. Да си спомня за мъртвото тяло бе далеч по-безболезнено.

Слугите поискаха от него да си плати — липса на каквото и да е уважение към професията му, каза си той — така че Рей бе открил едно местенце на три преки в страничната уличка. Взе завоя и я видя — неговата дванайсетгодишна таратайка, старата хонда сивик, която беше без броня и със счупено странично стъкло, чиито части бяха скрепени с тиксо. Рей потърка брада. Не бе обръсната. Небръснат четирийсетгодишен мъж със стара таратайка, с апартамент в мазето на сградата, който при сериозно обновяване би могъл да мине за тясна мръсна дупка, мъж без перспективи, при това пиеше твърде много. Би изпаднал в самосъжаление, ала това щеше да включи и загриженост.

Рей тъкмо вадеше ключовете от колата си, когато нещо тежко се стовари отзад на тила му.

— Какво, по дя…?

Той се отпусна на едно коляно. Светът пред очите му притъмня. Кожата на главата му изтръпна. Рей изгуби ориентация. Помъчи се да разтърси глава, да я проясни.

До слепоочието му се стовари още един удар.

Нещо вътре в главата му избухна и блесна бяла светлина. Рей се строполи на земята, широко разперил ръце и крака. Възможно бе да е изпаднал в безсъзнание — не бе сигурен — но внезапно усети, че някой го дърпа за дясното рамо. За миг той остана да лежи, без да може, нито да иска да се съпротивлява. Главата му се виеше като в агония. Примитивната част от мозъка му, базовият животински сектор, премина в режим на борба за оцеляване. Избегни по-нататъшни удари, съветваше го той. Свий се на кълбо и се прикрий. Още едно болезнено дръпване едва не измъкна раменната му става. Дърпането стана по-слабо и постепенно изчезна напълно, а с изчезването му Рей осъзна нещо, което го накара тутакси да отвори очи.

Някой искаше да му отмъкне фотоапарата.

Фотоапаратът му беше класическа „Лайка“ с наскоро обновена дигитална система. Усети как някой повдига ръката му във въздуха и изхлузва каишката на калъфа от нея. Само след секунда, не повече, фотоапаратът му щеше да изчезне.

Рей не притежаваше много неща. Фотоапаратът бе единствената вещ, която истински ценеше. Той бе не само неговото препитание, а и единствената му връзка със стария Рей, с живота, който Рей познаваше, преди да зърне кръвта, и да бъде проклет, ако сега се предаде без бой.

Твърде късно.

Каишката бе вече изхлузена от ръката му. Той се чудеше дали ще му се предостави друга възможност, дали крадецът ще бръкне в портфейла му за четиринайсетте долара и така ще даде шанс на Рей. Но не можеше да чака, за да разбере.