Харлан Кобен - Остани

Меган се усмихна и пожела отново да бъде като тях. Бе обикнала ролята на току-що родила майка, но при многото различни житейски роли в един миг тя се обръщаше назад и се чудеше кога са й направили лоботомия. Знаеше какво ще стане с тези майки — щяха да изберат подходящото подготвително училище така, сякаш правят избор на живот и смърт, щяха да се редят на опашка, за да вкарат децата си в елитните групи, в паралелките по гимнастика, по карате или лакрос, в курсовете по френски език.

Съпругът, който доскоро те е разбирал тъй добре, става заядлив, защото вече не желаеш толкова секс, колкото преди да родиш бебето. И двамата, те, които преди това гледаха да се изнижат и да изпълняват съпружеските си задължения където им попадне, вече едва се поглеждаха дори когато бяха голи. Мислят си, че това не е от значение, че е естествено и неизбежно, ала така се отдалечават един от друг. Обичат се, в някои отношения дори повече от всякога, ала се дистанцират и или не се съпротивляват на това, или изобщо не го забелязват. Превръщат се в бавачки, светът им се стеснява и приема размерите и ограничителите на техните потомци, а всичко става твърде възпитано, сбито и топло — направо влудяващо, душно и сковано.

— Виж ти, виж ти.

Добре познатият глас накара Меган автоматично да се усмихне. Гласът все още съдържаше в себе си сексапилна дрезгавина от уиски, цигари и късно лягане, глас, в който всяка дума извикваше смях, а при произнасянето й усещаш дъха на двойна порция алкохол.

— Здравей, Лорейн.

Лорейн й отвърна с кривата си усмивчица. Косата й бе боядисана с евтина боя и представляваше огромна руса грива. Самата Лорейн бе висока, пълна и някак изкривена и наблягаше на това. Дрехите й сякаш бяха с два номера по-малки, ала това бе в нейна полза. След толкова години Лорейн продължаваше да прави впечатление. Дори майките преустановиха брътвежа си, за да я огледат с необходимото за случая негодувание, но не повече от това. Лорейн отвърна на погледите им с подходящото изражение на лицето — знам какво си мислите, но заврете мислите си знаете къде.

Майките извърнаха поглед.

— Изглеждаш добре, хлапе — каза Лорейн.

Тя седна с подходящия за този акт ритуал. Бяха изминали — да, наистина! — цели седемнайсет години. Лорейн беше съдържателка/управител на хотел, сервитьорка на коктейли/барманка.

Лорейн бе живяла живота си, бе го живяла трудно и без каквито и да било закрилници.

— Липсваше ми — каза Меган.

— Да, личи си от многото пощенски картички, които ми изпращаше.

— Съжалявам.

Лорейн махна с ръка, сякаш й бе додеяло от чувства. Тя затършува из чантата си и извади една цигара. Майките, които седяха наблизо, ахнаха, сякаш бе измъкнала огнестрелно оръжие.

— Господи, трябваше да запаля това нещо и да ги видя как бягат оттук.

Меган се наведе напред.

— Ако нямаш нищо против, отговори ми на въпроса, как ме откри?

Кривата усмивчица отново се появи на лицето на Лорейн.

— Хайде, сладурче. Винаги съм знаела как. Навсякъде имам очи и уши, нали знаеш?

Меган искаше да й зададе още въпроси, но нещо в тона на Лорейн я накара да не го прави.

— Погледни се само — продължи Лорейн. — Омъжена, с деца, с голяма къща. С много бели кадилаци на паркинга. Твой ли е единият?

— Не. Аз съм с черната акадия.

Лорейн кимна с глава, сякаш отговорът й означаваше много.

— Радвам се, че си намерила стабилност, макар, честно казано, винаги да съм мислела, че си по живота, нали разбираш? Като мен.

Лорейн се изкикоти леко и поклати глава.

— Знам — каза Меган. — Като че ли дори аз съм изненадана.

— Разбира се, не всички момичета, които се връщат към порядъчния живот, избират точно това.

Лорейн извърна поглед, сякаш коментарът бе унизителен. И двете знаеха, че не е така.

— Голяма веселба падаше, нали?

— Голяма.

— При мен още е така — каза тя. — Това — и тя красноречиво погледна към майките, — искам да кажа, че много ми харесва. Наистина. Но не знам. Не е за мен — сви рамене тя. — Може би съм твърде егоистична. Имам нужда от нещо, което да ме стимулира.

— Децата дават стимул на човека, повярвай ми.

— Така ли? — отвърна тя, очевидно невъзприемаща твърдението й. — Е, радвам се да го чуя.

Меган не знаеше как да продължи.

— Значи още работиш в „Ла Крим“?

— Да, през по-голямата част от времето като барманка.

— И защо е това внезапно обаждане?

Лорейн повъртя незапалената цигара между пръстите си. Майките отново се върнаха към своя безсмислен разговор, макар и не тъй въодушевено, както преди. Непрекъснато поглеждаха крадешком към Лорейн, сякаш бе някакъв вирус, вкаран в живота на богатия жилищен квартал с цел да го разруши.