Харлан Кобен - Остани

— Както вече казах, винаги съм знаела къде се намираш. Но никога няма да те издам. Ясно ти е, нали?

— Да.

— И сега не исках да те безпокоя. Ти избяга и последното нещо, което бих желала, е да те дръпна обратно.

— Но?

Лорейн я погледна в очите.

— Някой те е разпознал. Разпознал те е като Каси.

Меган се размърда на стола си.

— Ти продължи да посещаваш „Ла Крим“, нали?

Меган мълчеше.

— Хей, разбирам. Повярвай ми. Ако и аз по цял ден се шляех с тези сладурчета — Лорейн посочи с палец към крякащите като ято гъски майки, — щях от време на време да жертвам селскостопанските прелести срещу една нощ навън.

Меган хвърли поглед към кафето си, сякаш търсеше отговор. Тя наистина се бе върнала в „Ла Крим“, но само веднъж. Преди две седмици, около годишнината от нейното бягство, тя бе отишла в Атлантик Сити, за да присъства на някакъв семинар и търговско изложение. Тъй като децата й бяха вече пораснали, Меган бе решила да опита да си намери работа в някое имение. Бе посветила последните няколко години на това да открие следващото интересно нещо — нае си личен треньор, посещаваше курсове по йога и керамика, после се записа в групата за писане на мемоари, което в случая бе курс по белетристика. Всяка една от дейностите бе отчаян опит от страна на Меган да намери изхода за бягство, мечтан от онези, които имаха всичко. В действителност те гледаха нагоре, вместо да погледнат надолу и да потърсят просветената духовност, докато Меган знаеше, че отговорът най-вероятно можеше да се намери на по-долно и примитивно равнище.

Ако я бяха попитали, Меган щеше да твърди, че не го е планирала предварително. Беше й хрумнало на мига, нищо кой знае какво, ала втората нощ, отседнала в „Тропикана“, на две пресечки от „Ла Крим“, тя облече най-впитата в тялото си рокля и отиде в клуба.

— Ти ли ме видя? — попита Меган.

— Не. И подозирам, че не си търсила мен.

В гласа на Лорейн се усети болка. Меган бе зърнала зад бара старата си приятелка, но не се бе приближила. Клубът бе голям и тъмен. В такива места хората се стремят да останат незабелязани. Лесно е да го направиш.

— Нямах предвид… — започна Меган и млъкна. — Тогава кой?

— Не знам. Но си идвала, нали?

— Дойдох само веднъж — отвърна Меган.

Лорейн не каза нищо.

— Не разбирам. Какъв е проблемът?

— Защо се върна?

— Има ли значение?

— Не и за мен — каза Лорейн. — Но едно ченге разбра. Същото, което те търсеше през всичките тези години. Тъй и не се отказа.

— И ти си мислиш, че ще ме открие?

— Да — отговори Лорейн. — Мисля, че има доста добра възможност да те намери.

— Значи това посещение е предупреждение?

— Нещо такова.

— И какво още е?

— Аз не знам какво се случи онази нощ — каза Лорейн. — А и не искам да знам. Щастлива съм. Харесвам живота си. Правя каквото си искам с онези, които искам. Не навлизам в чужди територии, ако разбираш какво искам да кажа.

— Разбирам.

— Може и да греша. Искам да кажа, нали знаеш как е в клуба. Лошо осветление. А и оттогава минаха — колко? — седемнайсет години? Така че може и да съм сгрешила. Стана за миг, но доколкото знам, по същото време ти беше там. Но ти се върна, а сега и друг изчезна…

— За какво говориш, Лорейн? Какво си видяла?

Лорейн вдигна поглед и преглътна.

— Стюарт — отвърна тя, като продължаваше да си играе с незапалената си цигара. — Мисля, че зърнах Стюарт Грийн.

С дълбока въздишка детектив Брум се приближи към усамотената къща и позвъни на вратата. Сара отвори и с отсъстващ поглед в очите рече:

— Влезте.

Брум изтри краката си с глупав вид. Той свали стария си тренчкот и го прехвърли през ръката си. В къщата нищо не се бе променило през изминалите години.

Старомодната скрита светлина, белият кожен диван, старото разтегателно кресло в ъгъла си бяха все същите. Дори снимките върху полицата над камината не бяха сменени. От дълго време, поне от пет години, Сара държеше чехлите на съпруга си до старото кресло. Сега бяха изчезнали, ала столът си бе на мястото. Брум се запита дали изобщо някой го използва.

Сякаш къщата отказваше да се променя с времето, сякаш стените и таванът скърбяха и продължаваха да чакат. Или може би това беше някаква проекция. Хората се нуждаят от отговори. Нуждаят се от завършек. Брум знаеше, че надеждата е удивително нещо. Ала тя може и да те убива по малко всеки божи ден. Надеждата може да бъде най-жестокото нещо на света.

— Пропусна годишнината — каза Сара.