Харлан Кобен - Остани

— Отвори, Рей.

Беше Фестър.

— Рей?

Хлопането продължаваше. Всяко почукване проникваше в слепоочието му като „две-и-две-четири“.

Той спусна крака от леглото и със замаяна глава успя да задържи тялото си в седнало положение. Досами десния му крак се търкаляше празна бутилка „Джак Даниълс“. Ух! Беше изпаднал в несвяст — не, уви, той отново бе получил „бели петна“ — на дивана, без да си направи труда да издърпа леглото под него. Нямаше одеяло. Нито възглавница. Вероятно и вратът го болеше, ала му беше трудно да разбере поради пулсиращата болка в главата.

— Рей?

— Секунда — отговори той, защото наистина не можеше да се съвземе повече от това и да се раздвижи.

Чувстваше се като махмурлия, повдигнато на десета степен. За миг, може би два Рей изпадна в пълна забрава — не си спомняше какво се бе случило предишната нощ, нито какво бе предизвикало този общ дискомфорт на тялото му.

Вместо това той си мислеше за последния път, когато се бе чувствал по същия начин, много, много отдавна, преди всичко да бе свършило за него. Тогава беше фоторепортер и работеше за Асошиейтед Прес, пътуваше из Ирак с Двайсет и четвърта дивизия на морската пехота по време на първата война в Персийския залив, когато избухна мината. Чернилка — после болка. Известно време нещата изглеждаха така, сякаш щеше да загуби крака си.

— Рей?

Хапчетата бяха до леглото му. Хапчета и алкохол — идеалният среднощен коктейл. Питаше се колко ли бе изпил и кога точно, а после изпрати всичко по дяволите. Гаврътна още две глътки, насили се да стане и залитна към вратата.

Щом Рей я отвори, Фестър възкликна:

— Леле!

— Какво?

— Изглеждаш така, сякаш два огромни орангутана са те използвали за свой сексуален слуга.

Ох, този Фестър.

— Колко е часът?

— Три.

— Кога, следобед ли?

— Да, Рей, следобед. Виждаш ли светлината навън? — И Фестър посочи зад него. После изрече с глас на учител в детска градина: — В три следобед навън е светло. В три сутринта е тъмно. Ще ти го обясня с чертеж, ако ще ти помогне.

Сякаш само сарказмът му липсваше. Странно. Той никога не се успиваше до след осем, а сега беше вече три? Белите петна трябва да са били доста тежки. Рей се плъзна на една страна и пропусна Фестър вътре.

— Има ли причина за посещението ти?

Фестър, който бе огромен на ръст, се сви, когато влезе в стаята. Той чу въпроса, кимна и отвърна:

— Леле, какво бунище.

— Да — каза Рей. — С парите, които ми плащаш, мислиш, че съм си купил голяма къща в затворен комплекс, така ли?

— Ха! — посочи с пръст Фестър. — Ето го!

— Нещо ти трябва ли?

— Тук.

Фестър бръкна в чантата си и подаде на Рей фотоапарат.

— Използвай го, докато си купиш нов.

— Трогнат съм — отвърна Рей.

— Е, свърши добра работа. Ти си също така единственият ми служител, който не употребява наркотици, само алкохол. И това те прави най-добрия ми работник.

— Миг на нежност, така ли, Фестър?

— Да — кимна с глава Фестър. — Не успях да намеря никой друг, който да може да свърши работата на Джордж Куелър довечера. Леле-мале, какво виждат очите ми? — посочи към таблетките Фестър. — Дотук с хвалбите относно дрогата.

— Това са болкоуспокояващи. Не си ли спомняш, че снощи ме нападнаха?

— Да. Но все пак…

— Това означава ли, че съм изгубил приза „Служител на месеца“?

— Не и ако не открия и иглите наоколо.

— Не съм в състояние да работя довечера, Фестър.

— Какво, нима се каниш да останеш цял ден на легло?

— Да, планът ми е такъв.

— Промени плановете си. Имам нужда от теб. При това плащам надница и половина.

Той се огледа и се начумери.

— Не че имаш нужда от парите, нищо подобно.

Фестър си тръгна. Рей сложи да топли вода. Кафе. Отгоре идваха високи гласове на деца, говорещи на урду. Звучаха така, сякаш хлапетата се връщаха от училище. Рей се запъти към душа и остана под топлата струя до изчерпване на горещата вода.

От магазина за деликатеси на Майло на ъгъла се носеше подло ухание. Рей бързо се запъти натам, сякаш се страхуваше, че магазинът можеше и да избяга. Мъчеше се да се съсредоточи върху текущата задача, без да мисли занапред — попита Майло как смогва да държи гърба си изправен цял ден, бръкна в джоба си за парите, усмихна се на следващия клиент и купи местния вестник. Опита се да практикува дзен и да мисли само за мига, да не гледа в бъдещето, защото не желаеше да си спомня за кървавото петно.

Прегледа вестника. Статията за изчезването бе придружена със същата снимка, която бе видял по новините вечерта. Устата на Карлтън Флин бе готова за целувка. Класически задник. Косата му бе тъмна и стърчеше високо; на гладката му като на бебе кожа, покриваща тренирана мускулатура, се виждаха татуировки; приличаше на човек, участвал в някое от противните телевизионни риалити програми в Джърси, посветени на самомнителни, спрели да се развиват дървеняци, които наричат момичетата „пожарогасители“.