Харлан Кобен - Остани

Нямаше представа.

Куцукането на Рей вече едва се забелязваше. Ако се загледаш отблизо, непременно ще го видиш, ала Рей се бе научил как да го прикрива. Щом се заизкачва по възвишението и застана точно там, откъдето бе заснел Карлтън Флин, болката от старата травма се събуди отново. Останалата част от тялото му все още го болеше от нощното нападение, но засега Рей бе в състояние да не обръща внимание.

Нещо привлече погледа му.

Той се спря и с присвити очи погледна назад по пътеката, която слизаше надолу. Слънцето блестеше.

Може би бе тъкмо това. Както и странният ъгъл на наклона на малкия хълм. Не би го видял, ако е на пътеката, но нещо там се отразяваше, нещо точно където започваше гората, точно срещу големия речен камък. Рей се намръщи и пристъпи към него.

Какво, по…?

Когато се приближи още повече, той се наведе да го огледа. Протегна ръка, ала се отдръпна, преди да го докосне. Не си зададе никакъв въпрос. Извади фотоапарата си и започна да снима.

Там, на земята, току зад камъка, имаше струйка засъхнала кръв.

Меган лежеше на леглото и четеше списание. Дейв бе легнал до нея и гледаше телевизия с дистанционно в ръка. За мъжете дистанционното управление на телевизора бе като умиротворител или защитен плащ. Те просто не можеха да гледат телевизия, без да стискат дистанционното, което бе винаги в готовност.

Беше малко след десет часа вечерта. Джордан вече спеше. Кайли бе друга работа.

Дейв каза:

— Ти ли ще имаш честта, или оставяш на мен?

— Ти го направи последните две нощи — въздъхна Меган.

Дейв се усмихна, без да откъсва очи от телевизора.

— Последните три нощи. Но кой ли ги брои?

Тя остави списанието. Кайли си лягаше винаги точно в десет, но никога не тръгваше към стаята си, докато родителите й не настоят за това. Меган се изтърколи от леглото и тръгна по коридора.

Можеше да се провикне: „Лягай си веднага !“, ала и това бе точно толкова уморително, а и можеше да събуди Джордан.

Меган открехна вратата и мушна глава в отвора.

— Време е за сън.

Кайли дори не отклони поглед от монитора.

— Още само петнайсет минути, става ли?

— Не. Лягаш си точно в десет. А вече е почти десет и четвърт.

— Джен има нужда от помощ за домашното си.

Меган се начумери.

— На фейсбука си ли?

— Само петнайсет минути бе, мамо. И край.

Но никога нямаше да са само петнайсет минути; след петнайсет минути лампите още щяха да светят, Кайли щеше да е още на компютъра, Меган отново трябваше да става, за да я накара да си легне.

— Не. Веднага.

— Но…

— Искаш ли да се обоснова?

— Господи, какъв ти е проблемът? Петнайсет минути!

— Веднага!

— Защо крещиш? Непрекъснато ми крещиш.

И така нататък. Меган си помисли за Лорейн, за посещението й, за това, че не бе създадена за деца, и за една от онези майки на ъгловата маса в кафенето на „Старбъкс“, за това как миналото ти винаги те преследва, и хубавото, и лошото, как го опаковаш в кутии и го складираш в някой килер, като си мислиш, че ще е като останалите кутии, складирани в дома ти — нещо, което пазиш, ала никога не отваряш — и един ден, когато реалността те притисне отвсякъде, влизаш в килера и отново го отваряш.

Когато Меган се върна в спалнята, Дейв вече спеше, телевизорът работеше, а дистанционното беше в ръката му. Той лежеше по гръб. Бе съблякъл ризата си, гърдите му се повдигаха и спадаха с леко хъркане.

Меган спря за миг и го загледа. Той беше едър мъж, все още във форма, ала годините си бяха казали думата. Косата му оредяваше.

Шията му бе поувиснала. Стойката му не бе както преди.

Работеше твърде много. Всеки ден през седмицата той се събуждаше в шест и половина, слагаше си костюм и вратовръзка и потегляше с колата към шестетажния си ъглов офис в Джърси Сити. Работеше като адвокат и пътуваше повече, отколкото трябва. Изглежда, харесваше доста работата си, ала живееше само за миговете, когато ще се прибере у дома при семейството си. Дейв обичаше да се грижи за децата си, да ги гледа на мачовете им и държеше да се представят добре на състезанията. Харесваше му да си бъбри с останалите родители около игрището и да посръбва бира с момчетата от Американския легион, както и да участва във футболната лига на своя старец, а рано сутрин да изиграе един рунд голф в клуба.

Щастлива ли си?

Никога не си бе задавала този въпрос. Всъщност как щеше да отговори? Сега усети, че й се появи желание да отговори. Щастлив ли беше той?