Харлан Кобен - Остани

— Но?

— Но ето защо пропуснах годишнината.

— Какво означава това?

Брум не знаеше докъде да й разкаже историята. Той дори още не знаеше доколко сигурни са известните му факти. Работеше върху една теория, която го разяждаше отвътре и не му даваше покой през нощта, но в момента разполагаше само с нея.

— Денят, когато Карлтън Флин изчезна — каза той.

— Какво за него?

— Затова не бях тук. Той изчезна точно в деня на годишнината. Осемнайсети февруари — точно седемнайсет години от деня, в който изчезна съпругът ти.

За миг Сара се слиса.

— Седемнайсет години от деня.

— Да.

— Какво означава това? Седемнайсет години. Може да е просто съвпадение. Ако бяха пет или десет, но седемнайсет?

Той замълча, като я остави няколко секунди сама да си помисли.

Сара каза:

— Предполагам, че си проверил кой още е изчезнал? За да видиш дали в това се придържат към някакъв модел?

— Направих го.

— И?

— Двамата бяха единствените, за които бяхме сигурни, че са изчезнали на осемнайсети февруари — твоят съпруг и Карлтън Флин.

— За които бяхме сигурни? — повтори тя.

Брум изпусна дълбока въздишка.

— На четиринайсети март миналата година бе съобщено за изчезването на още един местен жител — Стивън Кларксън. Три години преди това, на двайсет и седми февруари, изчезна още един.

— И никой не беше намерен?

— Точно така.

Сара тежко преглътна.

— Тогава, значи, не става дума за датата. Може би става въпрос за февруари и март.

— Не мисля. Или поне тогава не го мислех. Виждаш ли — другите двама — Питър Бърман и Грег Уагман — биха могли да изчезнат доста по-рано. Единият бе скитник, другият шофьор на камион. И двамата не бяха семейни. Ако подобен тип мъже не се приберат у дома си цяло денонощие, кой би разбрал? Ти, естествено, ще разбереш. Но ако мъжът е ерген или разведен, или пък непрекъснато е на път…

— Ще минат дни, дори седмици, преди да докладват за изчезването им — довърши изречението му Сара.

— Дори повече.

— Така че тези двамата също може да са изчезнали на осемнайсети февруари.

— Не е толкова просто — отвърна Брум.

— Защо?

— Защото колкото повече разглеждам случаите по този начин, толкова по-трудно определям модела на действие. Уагман например е от Бъфало — не е местен. Никой не знае къде и кога е изчезнал, но аз успях да проследя движението му и разбрах, че е могъл да мине през Атлантик Сити някъде през февруари.

Сара се замисли.

— Спомена петима, в това число и Стюарт, изчезнали през последните седемнайсет години. Има ли още?

— И да, и не. Като цяло открих деветима мъже, които долу-горе пасват на модела. Ала в някои случаи теорията взема превес.

— Например?

— Преди две години някакъв мъж на име Клайд Хорнър, който живеел с майка си, бил обявен за изчезнал на седми февруари.

— Е, не е на осемнайсети февруари.

— Вероятно не.

— Може би става дума за месец февруари.

— Може би. Това е проблемът с теориите и моделите. Нужно е време. Продължавам да събирам доказателства.

Очите й се напълниха със сълзи. Тя премига, за да ги отпъди.

— Не разбирам. Как никой не го е забелязал, след като са изчезнали толкова много хора?

— Какво да забележат? — попита Брум. — По дяволите, дори аз не го виждам съвсем ясно още. Непрекъснато изчезват хора. Повечето бягат от дома си. По-голямата част от тях се разоряват, или не притежават нищо, или пък кредиторите са по петите им, така че те бягат и започват нов живот. Пътуват из страната. Понякога променят имената си. Друг път — не. Мнозина от тези мъже… е, никой не ги търси. Никой не иска да ги намери. Една жена, с която разговарях, ме помоли да не търся съпруга й. Имаше три деца от него. Тя мислеше, че той е избягал с някоя — както се изрази самата тя — „вносна курва“ и че това е най-хубавото нещо, което се е случвало някога на семейството й.

Известно време и двамата мълчаха.

— А преди? — заинтересува се Сара.

Брум знаеше какво искаше да каже тя с този въпрос, ала въпреки това попита:

— Преди ли?

— Преди Стюарт. Някой изчезвал ли е преди съпруга ми?

Той прокара пръсти през косата си и вдигна глава. Погледите им се срещнаха.

— Не открих такова нещо — отвърна Брум. — Ако говорим за модел, то той започва със Стюарт.

Рей се събуди от тропане по вратата.

Той отвори едно око и тутакси съжали. Светлината му подейства като удар с нож. Той хвана главата си с ръце, защото се опасяваше, че черепът му ще се разцепи на две от ударите, които усещаше отвътре.