Харлан Кобен - Остани

Случаят с Лорейн се превърна в световна сензация. В началото Брум очакваше тъкмо това. Серийните убийци са рядко явление. Жените серийни убийци се срещат още по-рядко. Само това щеше да е достатъчно да привлече вниманието, но като се добави и професионалната й история — ето ти истинска сензация.

Адвокат на Лорейн бе известният Хестър Кримстийн, специалист по манипулация на медиите. Внезапно Лорейн престана да бъде убийцата чудовище, както я бяха нарекли средствата за масова информация, а жертва на домашно насилие, станала по-късно „Ангел на отмъщението“. Жените и дъщерите на жертвите й излязоха пред обществото и всяка разказа своята ужасяваща история за насилие, за агонията и страха, придружавали живота им, за спасението, получено от единствената жена, която им се притекла на помощ.

Лорейн.

Така че сега Лорейн даваше телевизионни интервюта. Обаянието й бе безгранично. Изпъкваше естественият й чар, а на това не можеш да се научиш. Стратегията на Хестър Кримстийн бе проста: да обърка, да отплесне, да шикалкави.

Федералните прокурори бяха доста добри в последното. Не изпитваха удоволствие да съдят умираща жена, която мнозина виждат като героиня.

Брум си мислеше за кривата усмивчица, дадена му от Лорейн, преди да я арестува. Тя знаеше. Знаеше точно какъв ефект ще има тя за медиите.

„Прах при прахта…“

На погребението на Стюарт Грийн, който бе убит от Лорейн, опечалените сведоха глави.

— Казваме последно сбогом на нашия непрежалим…

Сара Грийн се приближи до отворения гроб с роза в ръка. Тя я хвърли върху ковчега. Сузи последва примера й. После Брандън.

Брум не се помръдна. Ирин, тъй красива в черно, бе в редицата зад него. Съпругът й Шон стоеше до нея. Честно казано, Шон бе добър човек. Брум се обърна към Ирин и срещна погледа й. Тя леко му се усмихна и Брум усети как познатата болка прониза гърдите му.

Копнежът винаги щеше да си остане в душата му. Беше сигурен. Но Ирин си бе отишла от него. Трябваше да го разбере.

Опечалените започнаха да се разпръсват. Брум бе тръгнал бавно към колата си, когато усети нечий допир по рамото. Обърна се и видя Сара.

— Благодаря ти, Брум.

— Много съжалявам — каза той.

Сара засенчи с длан очите си и премига на слънцето.

— Знам, че ще ти прозвучи странно, но това наистина отбеляза завършека на моята история.

— Радвам се.

— Трябва да продължим, нали?

— Така е.

Те останаха така за миг.

— Сега, когато случаят е приключен — започна Сара, — ще наминаваш ли пак да ме виждаш?

Той не знаеше какво точно да каже.

— Не знам.

— Защото би ми харесало, ако го правиш, Брум — каза тя. — Много би ми харесало.

После се отдалечи. Брум гледаше след нея, докато тя се скри.

Той си мислеше за Лорейн, за Дел Флин, Рей Ливайн и Меган Пиърс, дори за Ирин, която го бе напуснала, бе напуснала и работата, ала всъщност никога не си бе отишла.

Може би, мислеше си Брум, Сара е права. Може би беше време всички да продължат напред.

Фестър хвърли Рей на аерогарата.

— Благодаря, Фестър — каза Рей.

— А, няма да се изплъзнеш толкова лесно. Я ела насам.

Фестър остави колата на паркинга и слезе от нея. Даде на Рей една мечешка прегръдка, а Рей, за своя изненада, отвърна на прегръдката му. Фестър каза:

— Нали ще внимаваш?

— Да, мамо.

— Позволено ми е да се притеснявам. Ако се забъркаш в нещо, аз трябва да върна обратно най-добрия си служител.

Рей бе позвънил на Стийв Коен, стария му шеф в Асошиейтед Прес с надеждата да получи съвет как да се опита да си пробие път и пак да влезе в бизнеса. Коен му бе казал:

— Да си пробиеш път обратно ли? Шегуваш ли се? Можеш ли да тръгнеш за Дюран Лайн идната седмица?

Линията на Дюран бе опасната и пропусклива граница между Пакистан и Афганистан.

— Просто така? — попита Рей. — След всичките тези години?

— Какво съм ти казвал винаги, Рей? Доброто си е добро. Ти си добър. Истински добър. Ще ми направиш услуга.

Вътре в терминала Рей се нареди на опашката за контролния пункт на TSA. Две седмици преди това, когато Флеър Хикъри му бе обяснил за първи път, че след последното престъпление ще напусне работа, Рей бе поклатил глава.

— Не може така, Флеър.

— Как така?

— Аз съм бягал достатъчно — бе отвърнал Рей. — Трябва да си платя цената за онова, което съм правил.

Флеър се бе усмихнал, бе поставил ръка на рамото му и бе казал:

— Ти си плати цената. Плати си за всичките седемнайсет години.

Може би Флеър имаше право. Напоследък петната кръв не му се бяха появявали в съзнанието. Но Рей не се бе възстановил на сто процента. Вероятно това никога нямаше да стане. Продължаваше да пие много. Но вече бе започнал.