Харлан Кобен - Остани

— И тези двамата ли са замесени?

— Да. Убила го е преди години.

Той поклати глава.

— Това няма смисъл.

— Как така?

Голдбърг посочи към екрана.

— Познавам тази жена.

Кръвта върху кухненския под въздейства на Брум като силен удар в корема.

Той стисна пистолета по-здраво и започна да се моли и да обещава най-различни неща с надеждата, че Лорейн е още жива. Брум се прокле, задето бе говорил с нея, особено на място, видно от всички наоколо. Нима не бе научил нищо от случая с Тони и Хари Сътън? В случая бяха въвлечени и много опасни хора.

Как е могъл да постъпи тъй лекомислено?

Сърцето му се блъскаше в гърдите, ала той нямаше никакво време за губене. Трябваше да отиде при нея, трябваше да се опита да спре кръвотечението.

Брум приклекна, търколи се надясно и отново усети силен шок.

Това, което видя, не бе трупът на Лорейн.

Беше тялото на мъж. Докато го оглеждаше отблизо, Брум си спомни описанието, което Меган бе дала на мъжа, когото бе срещнала в кантората на Хари Сътън.

Можеше да е същият тип.

Този мъж бе определено мъртъв. Гърлото му бе прерязано.

Брум тъкмо щеше да извърне глава, когато усети пистолет, опрян във врата му.

— Пусни оръжието, Брум — рече Лорейн.

Това разби сърцето на Меган по хиляди начини.

Тя се бе учудила на изненадата, с която Рей бе посрещнал новината, че са видели Стюарт Грийн. Сега вече разбираше. Рей е знаел, че през всичките тези години Стюарт Грийн е бил мъртъв. Бе направил огромна саможертва, наистина огромна саможертва, за да запази тайната, която го е разяждала, потискала го е и го е тревожела, тайна, която най-вероятно е коствала здравето му.

Някои могат да живеят с това. Правят каквото е нужно. Ала Рей бе твърде чувствителен. Не можеше да го стори. Особено като прибавим и факта, че е бил изоставен от любимата жена — жената, заради която бе направил огромна саможертва, за да я спаси — и дори е узнал какво е станало с нея чак сега, седемнайсет години по-късно.

Последното, което Меган каза на Рей, преди да излезе от стаята за разпити, беше, че би направила всичко, на което е способна, за да се убеди, че ще го освободят. Говореше сериозно. Дължеше му го. Щеше да му помогне, а после, честно или не, щеше да изчезне завинаги.

Ала първото нещо, което изрече, щом излезе от стаята, бе:

— Къде е съпругът ми?

— Надолу по коридора вляво.

Тя бързо се запъти натам. Когато влезе в стаята, Дейв сепнато вдигна поглед, а Меган почувства как сърцето й се сви от истинска любов. Тя се втурна към него и се отпусна в обятията му. В този миг, подкрепена от мъжа си, тя се почувства в безопасност, и то в достатъчна степен, за да се запита как се бе озовала на пътеката през онази нощ. Не беше ли Лорейн човекът, който й бе предал съобщението да се срещне с Рей при руините?

Не беше ли Лорейн човекът, който пусна слуха, че Стюарт Грийн е още жив, макар че сега бяха съвършено сигурни, че е мъртъв?

Не беше ли Лорейн човекът, който твърдеше, че е знаела къде е била Меган през последните седемнайсет години, макар че това бе невъзможно?

Тя изтича обратно при специален агент Анджони.

— Къде е детектив Брум?

— Не знам. Спомена нещо за клуб, наречен „Ла Крим“.

Голдбърг посочи над рамото на Ирин към екрана на компютъра.

— Това е Лорейн, барманка в „Ла Крим“. Какво е станало, по дяволите?

— Убила е съпруга си насилник.

— Какво?

— Било е обявено за убийство при самозащита. Делото е закрито.

— Къде, по дяволите, е Брум? — озъби се Голдбърг. — Той трябва да знае за това.

Лорейн изкомандва:

— Пусни оръжието.

— За какво говориш? Тук съм, за да ти помогна, Лорейн.

— Моля те, Брум — каза тя и натисна по-силно пистолета на шията му. — Нощта беше дълга. Пусни пистолета.

Брум изпълни молбата й.

— А сега повикай диспечера си. Кажи, че нямаш нужда от подкрепление, че тук е чисто.

Все още смаян, Брум изпълни нареждането й. После посочи трупа на пода.

— Кой е този?

— Нает е от Дел Флин.

— Какво искаше?

— Да ме изтезава, докато му дам информация за местонахождението на Карлтън. Макар че е доста забавно. Беше от онези, които могат да дават, ала не могат да вземат. Има толкова мъже като него.

Брум я погледна. Тя срещна очите му и кимна с глава, сякаш го поощряваше да види онова, което сега бе очевидно.

— Господи… била си ти?

— Аха — отговори тя.

— Ти си убила всичките?

— Улучи. По един всяка година. Винаги на Марди Гра, но не мислех, че някой ще се досети за модела. Повечето от тази измет бяха самотни, нямаше кой да се притесни за тях и да докладва в полицията за изчезването им. Ти свърза случаите с Марди Гра и това ми направи голямо впечатление.