Харлан Кобен - Остани

— Никакви угризения?

— Тъкмо обратното, Брум. Кое е обратното на угризения?

Лорейн щракна с пръсти, когато се досети за отговора.

— Чисто задоволство. Това почувствах. Преместих се в града, намерих си работа в „Ла Крим“ и оттогава всяка година на Марди Гра аз празнувах своята свобода, като помагах на някое друго момиче да се освободи. Останалото ти е известно.

— Не съвсем.

— О?

— Не познавам онази част, в която си решила да отпразнуваш свободата си и чистото си задоволство, като се превърнеш в серийна убийца.

Лорейн се изкикоти на думите му.

— Серийна убийца. Ооо! Звучи така… не знам… Като Ханибал Лектър 11 11 Сериен убиец — художествен образ от романа на Томас Харис „Мълчанието на агнетата“. — Б.пр. или нещо подобно. Но има логика. Бих могла да ти припомня, че всеки мъж, когото съм убила, го е заслужавал. Всички бяха боклуци, биеха момичетата в клубовете, съсипваха живота им. Така че, да, това бе част от поведението им. Бих могла да ти припомня също така, че като убивах тези нещастници, аз давах втори шанс на много момичета. Нехранимайковците не липсваха на никого. Две жени дори те молеха да не търсиш съпрузите им, нали така?

— Това не е извинение за постъпките ти.

— Не, не е, нали? Искам да кажа, че сигурно го използвам като оправдание. Убиваме невинни животни, така ли е? Тези мъже бяха по-лоши от животни. Аз си намерих отдушник. Но ти си прав. Това не е истинско извинение. Само това мога да ти кажа, Брум. Сигурно си мислиш, че е странно, но пък може и да го разбереш. Нарече ме серийна убийца, ала според моята теория — да, това ще ти прозвучи странно — сега тя зашепна — навън има много такива.

Температурата в стаята падна с няколко градуса.

— Мисли за тях като за мъртъвци, Брум. Милиони са. Обзалагам се. Мнозина са убийци по рождение, няма значение дали са серийни, или не. Те просто не го знаят. Че как би го разбрал, ако никога не си извършвал подобно нещо? И аз нямах представа за себе си, но когато убих господин Великолепни, сякаш се отвори някакъв шлюз. Почувствах се изключително добре. Не само защото той го заслужаваше. А от самия акт.

Полицейските сирени пронизаха сутрешния въздух.

Лорейн въздъхна:

— Нямаме много време, Брум. Мисля, че останалите отговори ще трябва да почакат.

— Какво да почакат?

Тя не отговори. Брум се запита какво ли означава това — какво възнамеряваше да направи тя. Нямаше да помогне, ако заобиколят къщата й с полицейски коли. Брум погледна надолу към мъртвеца.

— Защо, Лорейн?

— Не ме ли слушаше?

— Защото са го заслужавали.

— Да. И защото ми харесваше. Те трябваше да бъдат убити. Аз трябваше да убивам.

Съвсем просто.

Чу се мегафон:

— Лорейн Григс? Полиция.

Лорейн махна с ръка към прозореца.

— Времето ни свърши.

— И какво ще правиш сега?

— Да правя ли?

— Какъв е планът ти? — Брум разпери ръце. — Ще се насладиш ли на още едно убийство, преди да те арестуват?

— А, Брум — отвърна Лорейн, като му се усмихна така, че сърцето му отново се разхлопа. — Никога не ще те нараня. Дори да изминат хилядолетия.

Той я погледна, объркан.

Отново мегафонът:

— Лорейн Григс. Полиция…

— Всичко съм планирала — каза му тя. — Краят дойде. И вчера ти казах. Аз умирам. Не искам да прекарам последните дни от живота си в бягство.

Тя завъртя пистолета на пръста си. Дулото се обърна към нея.

Брум каза:

— Недей.

— Какво? — погледна към цевта тя. — Помисли, че ще се самоубия ли? Колко си сладък, Брум. Но не, не това е планът ми.

Лорейн му подаде пистолета и вдигна ръце.

— Време за арести.

— Това ли е всичко? Просто ще се предадеш?

— Да, сладурче, това е. — И тя отново му се усмихна с кривата си усмивчица.

— Провери ме с вилицата. Готова съм.

Брум само я погледна.

— Не знам какво да кажа, Лорейн.

Очите й се отправиха към вратата, после се върнаха пак към него.

— Помниш ли, като каза, че ще бъдеш при мен, когато умирам?

Брум кимна с глава.

— Да, помня.

— В такъв случай това е големият ти шанс да докажеш, че не си лъжец.

В очите й сега имаше сълзи.

— Обещай ми, че няма да ме оставиш просто така. Обещай ми, че ще си наблизо.

Две седмици по-късно

— Готов ли си? — попита лекарят.

Дел Флин кимна с глава. Той държеше ръката на своята красива Мария. Лекарят измъкна захранващата тръба и изключи дихателния апарат.

Дел знаеше, че някъде извън стаята ченгетата затварят здраво кръга около него и Голдбърг, но така да бъде. Той вече бе загубил онова, което наистина имаше значение за него. Ето това — това, което ставаше тук в момента — то имаше най-голямо значение.