Харлан Кобен - Остани

— Направи го партньорът ми — отвърна Брум.

— Бившата ти съпруга, нали? Обзалагам се, че е умна жена. Поздравления.

Той замълча.

— О, не се тревожи, Брум. Нямам намерение да те убивам и да хукна да преследвам и нея, нищо подобно. — Лорейн му се усмихна с кривата си усмивка и се вторачи в пистолета, сякаш току-що се бе материализирал в ръката й. — Представях си хиляди начини, по които това би могло да свърши, но не и да насоча пистолет към теб и да ти обяснявам. — Тя поклати глава. — Всичко е толкова… Не знам… Опитваш се да печелиш време с надеждата, че някой ще дойде да те спаси ли?

— Не е в стила ми.

— Добре, защото ще е наистина нетактично от твоя страна. Но не се притеснявай. Скоро всичко ще се изясни.

— Какво ще се изясни?

— Планът ми. Искам да ти го кажа по моя си начин. Искам да слушаш, Брум. Ако някога си имал някакви чувства към мен, постарай се да ме разбереш, става ли?

— Имам ли избор?

— Мисля, че нямаш, какъв избор, щом като държа пистолет в ръка. Но аз се уморих, Брум. Досега бягах успешно, ала всичко си има край. Искам само… Искам да ме слушаш. Това е. Ще започна отначало и може би ще видиш какво искам да кажа с всичко това, става ли?

Лорейн изглеждаше толкова искрена. Чакаше го да й отговори и той каза:

— Става.

— Знаеш, че навремето бях омъжена, нали?

— Знам, да.

— Омъжих се веднага след като завърших гимназията. Няма да те отегчавам с младежките си години в малкото градче с алкохолизирания ми баща. Това е стара история и ние сме свидетели на стотици резултати по тези улици, нали така?

Брум си помисли, че въпросът й е риторичен, ала Лорейн отново млъкна, без да изпуска пистолета от ръката си.

— Така е — каза той.

— Но аз исках да съм различна. Имах мъж, който ме обичаше. Двамата избягахме, той си намери работа, после изгуби работата си и започна да си го изкарва на мен. Беше много лошо, Брум. Нямаш представа. Когато се събрахме за първи път, той ме удряше от време на време. Нищо сериозно, знаеш как стават тези неща. Случва се на всяка жена там, където бях израснала. Затова не му обърнах внимание. Ала мъжете се променят толкова бързо, знаеш какво имам предвид, нали?

Брум кимна с глава, без да знае какво да прави по-нататък.

— Животът започна да си играе лоши шеги със съпруга ми, сякаш той бе единственият несретник в клуба. И как реагираше моят човек? Изкарва си го на единствения човек, който все още му обръщаше внимание. Каква ирония, не мислиш ли?

Брум мълчеше.

Косата на Лорейн падна на лицето й. Тя я отстрани с пръст.

— Ще отгатнеш ли какво стана с мен тогава, Брум? Хайде, ти си умен мъж. Какво става винаги при подобни случаи?

— Забременяла си — каза Брум.

— Динг-донг, правилно. И за няколкото месеца, когато бях бременна, около нас цареше мир и покой. Специалистите грешат, мислех си аз, едно бебе може и ще оправи отношенията между мъжа и жената. И тогава една нощ таткото на бъдещото ми бебе се оплака, че пържолата му е твърде жилава. Ядосва се, а аз казвам нещо глупаво и той ме сритва в корема, аз падам и той започва да ме тъпче с крака толкова лошо, че аз изгубвам бебето.

Брум се вторачи в мъртвеца на пода, като продължаваше да се чуди какво да каже.

— Толкова зле ме нарани ненормалникът, че всъщност матката ми се разкъса. Знаеш ли какво означава това, Брум? Има ли нужда да ти го обяснявам дума по дума? Бездетна. Никога нямаше да имам деца.

Очите й се напълниха със сълзи. Тя попремига, за да ги скрие, очевидно разгневена на самата себе си.

— Исках деца. Сега действам по друг начин и може би вече съм станала жена, която се е научила да използва в живота онова, което има. Но тогава мечтата ми бе да имам две дечица и малък двор. Трогателно, нали? Не се молех за голяма къща. Само съпруг, деца и място, което да наричаме свое, разбираш ли?

Брум помръдна два сантиметра към нея, като се мъчеше да намери удобен ъгъл за движение.

— Съжалявам, Лорейн. Съжалявам, че е трябвало да преминеш през всичко това.

— Да, тъжна история, нали? — Тя повдигна пистолета и тонът й се промени. — Моля те, не хитрувай, Брум. Намерението ми е не ти, а мъжът на пода да остане последната ми жертва.

Брум се спря.

— Както и да е, нека се върнем няколко месеца назад. В нощта на Марди Гра. Господин Великолепни се напива като кретен и вдига гаечен ключ срещу мен. Аз го убивам. Просто така. И знаеш ли какво, Брум?

— Какво? — попита той.

— Това бе най-хубавото нещо, което съм направила някога. Почувствах се свободна и щастлива.