Саймон Бекетт - Кървави белези

Погледът в очите му е остър като игла. Досещам се, че е в добро настроение. Май е единственият в стаята. Струва ми се, че Гретхен е решила да надмине собствения си рекорд по цупене, а Матилде е по-тиха от обикновено. Питам се дали сестра й не й е разказала какво се случи този следобед. Тази вероятност убива в мен всякакво желание за разговор.

Арно продължава да не усеща напрежението, което цари около масата, в момента цялото му внимание е съсредоточено върху храната. Матилде и Гретхен сервират основното ядене — свинско, нарязано на тънки лентички и сос от каперси, — а той отново се обръща към мен:

— Чух, че са ти свалили конците.

— Да.

— Значи вече няма нищо, което да те бави?

— Мисля, че да.

— Тогава и двамата имаме повод да празнуваме.

Протяга се към бутилката с вино и понечва да напълни чашата ми отново.

— Не, благодаря.

— Хайде, чашата ти е празна.

Отмествам чашата си настрани.

— Не искам повече.

Той се намръщва, държи бутилката наклонена, така че червената течност всеки момент може да се излее.

— Защо? Да не би да му има нещо на виното?

— Просто не ми се пие.

Арно стиска неодобрително устни. Вече е изпил почти една бутилка и се съмнявам, че тази е първата. Налива си още вино и го разлива около чашата. Матилде стои до печката и потрепва, когато той удря бутилката в масата.

— Какво? — пита той заядливо.

— Нищо.

Поглежда я ядно, но тя не вдига очи, когато сяда на стола си. Арно отпива от виното, набожда къс месо на вилицата и ни оглежда предизвикателно, като същевременно започва да дъвче.

— Какво ви е на всички тази вечер?

Никой не отговаря.

— Все едно ям в моргата. Да не би да е станало нещо, за което не знам? А?

Въпросът му е посрещнат с пълно мълчание. Усещам върху себе си погледа на Гретхен, която седи срещу мен, но се правя, че не забелязвам. Арно изпразва чашата си. Доброто му настроение не продължава дълго. Протяга се отново към бутилката и забелязва, че Матилде го наблюдава.

— Имаш ли да кажеш нещо?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да.

Продължава да се оглежда, търси за какво да се хване. След като не открива нищо, взема ножа и вилицата си и продължава да се храни. Свинското направо се топи в устата. Толкова е крехко, че се разпада, сосът е пикантен — с чесън и каперси.

— Няма достатъчно подправки — оплаква се Арно.

Никой не реагира на коментара му.

— Казах, че няма достатъчно подправки.

Матилде безмълвно му подава солта и пипера. Той слага солидно количество пипер върху храната си, след това я поръсва обилно със сол.

— Колко пъти да ти казвам да слагаш повече подправки, когато готвиш. Когато се добавят по-късно, убиват вкуса на месото.

— Тогава защо го правиш? — питам, преди да успея да се спра.

Арно ме пооглежда злобно.

— Защото така поне има вкус на нещо.

— Според мен е много вкусно — казвам аз и се обръщам към Матилде. — Храната е превъзходна.

По устните й пробягва нервна усмивка. Баща й ме гледа от другия край на масата и дъвче бавно. Преглъща, но не бърза да ми отговори.

— А ти много разбираш, нали така?

— Знам какво харесвам.

— Така ли? Досега не бях забелязал, че си такъв гастроном. През цялото време си мислех, че си някакъв нещастен стопаджия, който живее в плевнята ми — Арно вдига чашата си в подигравателен тост. — За мен е чест да ми натрапваш мнението си.

Дъждът се чува още по-ясно във внезапно настъпилата тишина. Гретхен ни наблюдава с широко отворени очи. Матилде понечва да стане.

— Има още малко сос в тигана.

— Седни.

— Няма нищо, мога да…

— Казах ти да седнеш!

Чиниите подскачат, когато Арно блъска по масата с юмрук. Още преди шумът от удара да отзвучи, отгоре се чува плачът на Мишел, но никой не помръдва от масата.

— Защо не я оставиш на мира? — осъзнавам, че съм го казал на глас едва когато го чувам.

Арно бавно се обръща и ме поглежда. Лицето му и без това е зачервено от виното, но сега е станало по-тъмно от всякога.

— Какво?

Имам чувството, че тичам надолу по стръмното, знам, че ще падна, но не мога да спра инерцията.

— Попитах те защо не я оставиш намира.

— Недей… — започва Матилде, но Арно вдига ръка и я кара да замълчи.

— Чу ли това, Матилде? Имаш си защитник!

Не отделя поглед от мен, а гласът му е станал опасно тих.

— Седиш тук, ядеш храната ми, пиеш виното ми и смееш да ми задаваш въпроси в собствения ми дом?

Лицето на Матилде е пребледняло, а красивите черти на Гретхен са се разкривили в грозна гримаса. Друг път бих приел тази промяна като предупреждение, но сега съм изцяло съсредоточен върху Арно. Изглежда така, сякаш е готов да ме убие, а вената на слепоочието му бясно подскача. Радвам се поне, че пушката не е наблизо.