Саймон Бекетт - Кървави белези

Гретхен гледа подире му, след това се обръща към мен с разширени от страх очи.

— Мислиш ли, че ме видя?

— Освен ако не е сляп. Обличай се.

Тя унило започва да се облича. Не си правя труда да я изчакам. Оставям я в гората и се отправям към фермата, като забивам бастуна в изровения черен път. Едва сега започвам да осъзнавам цялата значимост на случилото се преди малко. Един Бог знае какво ще направи Арно, когато разбере. Със сигурност няма да повярва, че не съм предизвикал Гретхен по никакъв начин и че между нас не се е случило нищо. Но докато вървя покрай лозите, не се тревожа как ще реагира той.

Тревожи ме реакцията на Матилде.

За малко да отида направо в къщата. По-добре да го чуе от мен, отколкото от Жорж или от Арно. Или път от Гретхен, пази боже — ужасявам се само при мисълта как би могла да извърти нещата.

Но докато стигна до плевнята, вече съм се разубедил. Ако разкажа всичко на Матилде, ще излезе, че искам да създам неприятности. Освен това Жорж е такава загадка за мен, че нямам никаква представа какво ще направи. Може би не го интересува нищо, освен прасетата и дори няма да спомене какво е видял.

Ето защо вместо това решавам да приготвя малко хоросан, като ядосано бъркам пясъка и цимента с вода. Докато се качвам на скелето, усещам как главата започва да ме боли от напрежение. Не изпитвам никакво желание за работа и дори кофата ми се струва по-тежка от обикновено. Но не знам какво друго да правя. Може би е по-добре да свърша още малко работа по стената, преди всичко да започне да се разпада.

Но в този момент нещо друго започва да пада от небето. Докато заглаждам хоросана в дупките между камъните, усещам нещо мокро върху бузата си. Вдигам поглед и виждам, че небето се е смрачило съвсем, станало е мръсносиво. Капките започват да падат тежко върху скелето, издавайки звук на разпилени монети.

Най-после времето се обръща.

Един следобед точно съм се излегнал на дивана в апартамента си и гледам „Диаболично“ на дивиди, когато мобилният ми телефон иззвънява. Вече съм гледал филма безброй пъти, но ми беше скучно и нямах какво друго да правя, преди да отида на работа в „Зед“. Отдавна си казвам, че трябва да намеря нещо по-смислено, с което да запълвам свободното си време, и че трябва отново да започна да живея пълноценно. Но както повечето неща тези дни, и това ми се струва твърде голямо усилие.

Спирам филма и вдигам телефона. Калъм е.

— Шон, току-що прочетох във вестника. Слушай, човече, наистина съжалявам, нямах ни най-малка представа.

Не съм виждал Калъм от няколко седмици. Всъщност не съм го виждал, откакто излязохме на среща с онези момичета. Тогава си казахме, че трябва да се видим отново, но така и не го направихме. Истината е, че се опитвам да скъсам всички връзки с предишния си живот, макар че „късане“ предполага много по-активно действие от това, което в действителност правя. По-скоро оставям връзките да отмрат от само себе си.

Все още гледам замръзналите черно-бели образи на екрана — Симона Синьоре се е навела над облеченото в костюм тяло на Пол Морис във ваната. Велика сцена.

— Ни най-малка представа за какво? Не разбирам за какво говориш.

Настъпва кратко мълчание.

— Искаш да кажеш, че не знаеш за Клоуи?

Статията се е появила в следобедното издание на „Лондон ивнинг стандарт“. Нямам копие от вестника, но намирам съобщението на уебсайта. Съвсем късо е и няма снимка. Предполагам, авторът е решил, че не си заслужава да се публикува снимка, или просто не са имали време да намерят такава, след като тялото на Клоуи е било извадено от Темза.

Бивша наркоманка, така я описва журналистът. Самоубийство или инцидент — никой не е сигурен, макар тя да отговаря на описанието на младата жена, която преди два дни е била видяна да пада зад перилата на моста „Ватерло“. Била е толкова дрогирана или пияна, че никой от очевидците не може да каже със сигурност дали се е подхлъзнала, или е скочила нарочно. Историята се беше появила във вестника само защото група ученици, излезли на екскурзия с корабче, забелязали трупа да се блъска в подпорната колона на един кей. Авторът изразява по-голямо съчувствие към учениците, отколкото към Клоуи.

Тя е просто поредната наркоманка.

Звъня на Ясмин, но Джез вдига телефона. Не сме говорили, откакто напуснах езиковата школа. Нямам нищо против него, но фактът, че живее с най-добрата приятелка на Клоуи, прави ситуацията неудобна и за двама ни.

Сега обаче това изобщо не ме интересува.