Саймон Бекетт - Кървави белези

— Как е Лулу? — питам аз.

— Няма промяна. Ветеринарят каза, че кракът е инфектиран.

Опитвам се да измисля какво да й кажа, за да не прозвучи банално, но нищо не ми идва на ум. Сега повече от всякога си мисля, че Жан-Клод беше прав — сантименталността на Матилде не помага на никого. Най-малко на кучето.

— Онзи ден видя ли Жан-Клод? — пита тя, сякаш е прочела мислите ми.

— Жан-Клод?

— Когато беше в града.

— Ами… Да, беше в магазина — отговарям аз, но имам чувството, че съм хванат в нещо нередно. — Как разбра?

— Доста дълго те нямаше. Реших, че може би си се забавил, защото си говорил с него.

Не казва нищо повече. Не съм сигурен накъде води този разговор, но нямаше да повдигне темата, ако не искаше да говорим за това.

— Каза ми, че Луи е изчезнал — започвам аз.

Лицето на Матилде остава абсолютно безизразно. Преди, когато я попитах за бащата на Мишел, тя каза само, че не знае къде е. Но нямам никакво право да й задавам въпроси.

Отмята назад кичур коса.

— Да, така е.

— Имаш ли някаква представа какво се е случило?

Усещам дъха й върху крака си.

— Луи каза, че има някаква работа в Лион. Взе пари от баща ми и замина. Това беше преди осемнайсет месеца. Оттогава нито съм го чувала, нито съм го виждала.

Струва ми се, че очаква да кажа нещо.

— Възможно ли е да е решил просто да вземе парите и да изчезне?

— Мисля, че не. Вече не. Ако все още беше жив, щеше да се свърже с някого. Може би не с мен, но с Жан-Клод.

Казва ми съвсем същото, което ми каза и брат му, но от нейната уста ми звучи по-достоверно.

— Жан-Клод мисли…

— Знам какво мисли Жан-Клод — Матилде вдига глава и ме поглежда.

Сивите й очи са спокойни и тъжни.

— Баща ми не е убил Луи. Ако някой е виновен, това съм аз. Никак не беше щастлив, когато разбра, че съм бременна, а последния път, когато се видяхме, се скарахме. Ако не беше станало така, сега всичко щеше да е съвсем различно.

— Не можеш да обвиняваш себе си. Може би ако баща ти разговаря с Жан-Клод…

— Не — казва тя решително и поклаща глава. — Баща ми е горд човек. Няма да промени решението си.

— А тогава не може ли ти самата да поговориш с Жан-Клод?

— Това с нищо няма да помогне. Той смята, че ние сме виновни. Каквото и да кажа, няма да промени мнението му.

Матилде насочва цялото си внимание върху конците и с това дава да се разбере, че разговорът е приключил. Пуска още един конец в чинийката и премества крака ми. През кърпата усещам топлината на тялото й.

— Само още един.

Усещам лека болка, когато дръпва последния конец. Оставя пинцетите в чинийката и намазва раничките от конците с дезинфектант. Сега кракът ми има някак недовършен вид, прилича на развързана обувка.

— Как се чувстваш? — пита тя.

— Добре съм.

Кракът ми все още лежи в скута й. Тя все още е положила ръка върху него и изведнъж започвам много силно да усещам допира й. Имам чувството, че през мен протича електричество там, където пръстите й докосват голата ми кожа. Тя също го усеща, съдейки по червенината, избила по врата й.

— Матилде, Мишел не спира да плаче.

Викът на Гретхен идва от долния етаж, раздразнителен и нетърпящ възражение. Матилде премества крака ми и бързо става от стола, контактът помежду ни е разрушен.

— Идвам — подвиква тя.

Взема пинцетите и чинийката и отново виждам умората в очите й.

— Мястото, където бяха конците, може да те боли ден-два. Все още трябва да пазиш крака си като стъпваш.

— Добре, благодаря — отвръщам аз.

Но тя вече си е отишла.

Изправям се и забелязвам отражението си в олющеното огледало над умивалника. Лицето ми е по-слабо, отколкото си спомням. Изгоряло е от слънцето и се бели, ъгълчетата на очите ми са осеяни с бели линии от това, че съм ги присвивал срещу силната светлина. Брадата довършва преобразяването — вече изобщо не приличам на себе си.

Известно време гледам този непознат и после слизам долу.

Странно е отново да обуя ботуш на наранения си крак. Кървавите петна по кожата на обувката още се забелязват, въпреки че няколко пъти се опитвах да ги изчистя, а зъбите на капана са пробили симетрични дупки от двете страни. В крайна сметка ще се наложи да си купя нови обувки, но засега ми стига и това, че като погледна надолу, виждам два почти еднакви крака.

И все пак привиквам бързо. Вече започвам да забравям как се чувствах, когато кракът ми беше превързан и носех гумена подметка. Имам странното усещане, че всичко се връща обратно към онзи момент, преди да стъпя в капана, като че нишката на живота ми продължава от онзи миг, в който я изоставих.