Саймон Бекетт - Кървави белези

— Шон е — казвам аз.

— Шон — гласът му звучи по-тежко отпреди. — Чу ли?

— Току-що. Калъм ми се обади.

— Добре ли си?

Не си правя труда да отговарям.

— Ясмин вкъщи ли е?

— Да, но… Мисля, че точно в момента не е много подходящо да говориш с нея.

Вдигам поглед към прозореца и виждам един гълъб, който каца на перваза. Той извърта глава и ме поглежда през стъклото.

— Какво е станало?

— Не знам много. Но отново беше започнала да се друса. Ясмин се опита да я накара да спре, но знаеш как е. Беше започнала да взема и по-твърди наркотици. — За миг се колебае. — Знаеш ли, че Джулс я заряза?

Подпирам глава на стената.

— Кога?

— Преди няколко седмици. Клоуи казала на Ясмин, че Джулс здравата е закъсал. Казах ли ти, че има фитнес зала в Докландс? Доколкото разбрах, смятал, че старият кей, на който се намира залата, подлежи на реновиране, затова купил цялата сграда. Затънал до уши в дългове, защото вярвал, че ще направи голям удар, и след това проектът за реновиране бил отменен. Така че сега е задлъжнял на Лени, онзи големия тип, който го снабдява с всякакви гадости във фитнеса, както и на други хора, които си имат работа с Лени. Хора, на които не би искал да дължиш пари. Не знам всички подробности, но Клоуи… Виж, сигурен ли си, че искаш да чуеш всичко това?

— Продължавай.

Той въздъхва.

— Ами, Клоуи каза, че Джулс все повече затъвал в търговията с наркотици, защото се опитвал да си изплати дълга. Искал да я направи куриер на Лени, да я прати да пътува до Тайланд, като поеме всичките й разноски.

— Господи! — затварям очи.

— Не го направила, отказала е — продължава Джез бързо. — И тогава Джулс си изпуснал нервите. Изхвърлил я от апартамента си, казал й, че е паразит и други подобни, и прекъснал всякаква връзка. Не искал повече да има нищо общо с нея. Мисля, че го е направил отчасти, за да си отмъсти, че предишния път тя го беше зарязала, и това явно е била последната капка за Клоуи. Ясмин направи каквото можа, но…

Изведнъж от другия край на телефона настъпва някаква суматоха. Чувам приглушени гласове, единият от тях е ядосан и след това ми се обажда Ясмин.

— Сега доволен ли си? — крещи тя и плаче. — Гадно копеле такова, защо й позволи да отиде при онзи нещастник?

Потърквам слепоочията си. Имам чувството, че потъвам.

— Нищо не съм й позволявал, Яс.

— Изостави я точно когато имаше нужда от теб! Какво си мислеше, че ще направи след това?

— Не съм я карал да спи с него и да забременява! — виквам в отговор аз.

— Трябваше поне да се опиташ да я подкрепиш! Детето можеше и да е твое, но ти просто си тръгна и я изостави!

— Какво? — мислите ми препускат като обезумели. — Не, Клоуи ми каза, че е негово…

— И ти й повярва? Господи, наистина ли си толкова глупав? Тя искаше да ти улесни живота, а ти я изостави, нали? Все едно сам я бутна през моста, егоист…

Чувам шум като от борба и Джез се опитва отново да вземе телефона. Слушам като вцепенен, когато той започва объркано да обяснява.

— Извинявай, Шон, Ясмин… ами, нали знаеш…

— Това, което тя каза… Наистина ли…

— Нищо не знам за това — отговаря той бързо. — Виж, трябва да затварям. Може би е най-добре да не звъниш повече. Поне за известно време. Съжалявам.

Линията прекъсва. Имам чувството, че думите на Ясмин са се забили в мен. Не мога да повярвам, че Клоуи ме е излъгала, но Ясмин не би измислила подобно нещо. А двете бяха най-добри приятелки. С нея Клоуи би споделила неща, които не би казала на никой друг.

Дори на мен.

Знам, че така само се самоизмъчвам, но въпреки това преглеждам разговорите в мобилния си телефон. Ако съдя по думите на Джез, Джулс е зарязал Клоуи приблизително по същото време, по което ми се обади за последен път. А аз я пренебрегнах, защото отивах на филм, който не исках да гледам, с хора, които не познавам. Името й все още е там, почти в края на списъка. Виждам го на светещия екран и безумно много ми се иска да й звънна. Вместо това проверявам гласовата си поща да не съм пропуснал някое съобщение. Но разбира се, няма нищо.

Имам чувството, че не мога да дишам. Излизам бързо от апартамента, преструвам се, че съм излязъл да се разходя безцелно, докато накрая неизбежно се озовавам на „Ватерло“. Широк бетонен мост с тротоари за пешеходци, между които бучи огромен трафик. Отивам до средата на моста, облягам се на твърдия парапет и поглеждам надолу към бавните води на реката. Питам се как ли се чувства човек, когато стъпи в нищото. Дали все още е била в съзнание, когато е паднала в тъмните води? Дали се е страхувала?