Саймон Бекетт - Кървави белези

Дали си е мислила за мен?

През останалата част от деня не правя нищо, освен да пия. От време на време вадя мобилния си телефон и впивам поглед в името на Клоуи, което свети на екрана. На няколко пъти за малко да го изтрия, но не мога да го направя. Вечерта е топла и слънчева, седя на терасата на една кръчма, но като че ли съм обвит в балон и съм изолиран от хората около мен. Не мога да определя точно кога, но по някое време в съзнанието ми се оформя решение какво да направя. Свечерява се, когато ставам и се отправям с несигурна стъпка към най-близката спирка на метрото. Фитнесът на Джулс се намира в Докландс. Не знам адреса, но това няма никакво значение. Ще го открия.

Ще открия и Джулс.

Дъждът тропа по покрива като еднообразен шум от счупено радио. Навън водата се излива върху кухненските прозорци в безкраен водопад, прилича на завеса от стъклени мъниста. Вали толкова силно, че са затворили вратата и прозорците и в кухнята е спарено и горещо. Нямам чувството, че дъждът е разхладил навън, а в задушната стая е още по-тежко от миризмите на готвено.

Тази вечер Матилде е надминала себе си. Като първо ястие сервира артишок в масло — нещо, което се случва за първи път.

— Да няма някакъв специален повод? — мърмори Арно.

Маслото потича по устата и брадата му.

— Няма — отговаря Матилде. — Помислих, че ще ти хареса да хапнеш нещо по-различно.

Баща й изсумтява и продължава да гризе артишока, като грубо пъха устата си в центъра на разтворените листа. Гретхен не ми обръща никакво внимание, намусено помага на сестра си да сервира храната.

Жорж очевидно не е казал на Арно, че ни е видял заедно в гората. Поне до този момент. Или наистина, както каза Гретхен, се интересува единствено от прасетата, или се е научил да си затваря очите за всичко, което не го засяга. И в двата случая би трябвало да изпитам облекчение.

Вместо това се чувствам едва ли не разочарован.

През целия следобед бях в странно настроение. След като заваля, не можеше да става и дума да продължа да работя. Дъждът бързо превърна хоросана в каша, а когато излезе вятър и започна да люлееше скелето при всеки порив, нямах друг избор, освен да сляза долу. Целият подгизнах от дъжда, докато стигна до плевнята, съблякох мокрия гащеризон и се загледах в бурята през прозореца на таванското помещение. Пейзажът навън изцяло се бе променил, спокойната пасторална идилия беше заменена от далеч по-необуздано лице на природата.

Полята отвъд огъваните от вятъра дървета сякаш бяха изтрити от света, а езерото бе просто петно. В далечината се чуваха гръмотевици, а аз си мислех какво ли би било, ако отида да плувам в езерото сега, когато повърхността му е набраздена от изливащия се порой.

Вместо това останах на тавана, слушах барабаненето на дъжда и чаках да видя светкавици. Те обаче така и не се появиха и не след дълго бурята започна да ми омръзва. Изпуших без удоволствие една от последните си цигари, след това взех „Мадам Бовари“ и се опитах да прочета още една глава. Но не ми беше до това. Денят бавно се влачеше към вечер, а пороят не спираше и аз ставах все по-неспокоен. За първи път от седмици си сложих часовника и започнах да наблюдавам как секундите отминават и наближава моментът, в който ще трябва да отида в къщата за вечеря. Изпитвах едновременно страх и странно чувство на нетърпеливо очакване.

Сега, след като вече съм тук, изпитвам само разочарование. Всичко продължава както обикновено. Матилде идва с тенджерата и сервира на всеки от нас по още един артишок. Той е малък, но крехък, плътните му месести листа са сочни, вкусни и меки. Нямам особен апетит, но въпреки това приемам втория. Тя налива върху него малко горещо масло от тенджерата и след това се отдалечава, лицето й е напълно безизразно както винаги.

Откъсвам едно листо от артишока, захапвам го и погледът ми попада върху часовника. Усещането да го нося на ръката си е едновременно познато и странно и стомахът ми се свива, когато виждам, че са изминали едва няколко минути, откакто го погледнах за последен път. Струва ми се, че стрелките му се движат в мед, сякаш животът във фермата забавя законите на относителността така, че да следват собствения й ритъм. Или може би просто очаквам да се случи нещо.

— Ще ходиш ли някъде? — пита Арно.

Свалям ръката с часовника.

— Просто загубих представа колко е часът.

— Защо? Само не ми казвай, че си изморен — той се разсмива хрипкаво и размахва към мен остатъка от артишока си. — Днес не си свършил почти нищо. Дъждът ти даде почивка, от какво си толкова уморен?