Саймон Бекетт - Кървави белези

— Съжалявам — казвам аз.

Тя поклаща глава. Косата й е покрита с фини капчици дъжд.

— Не е необходимо да си тръгваш.

— Напротив, необходимо е.

— Баща ми просто е ядосан. Не мислеше това, което наговори.

Не мога да се съглася с нея, но сега вече няма значение.

— Не го правя заради него. И без това останах прекалено дълго тук.

Тя хвърля поглед към къщата. Дори в този момент не мога да разбера какво си мисли.

— Няма ли да промениш решението си?

— Не мога. Съжалявам.

Тя въздъхва и приема думите ми.

— Къде ще отидеш?

— Ще се върна в Англия.

— Ще дойдеш ли отново тук?

— Не знам — отвръщам изненадано.

Иска ми се да мога да й отговоря, но решението няма да зависи от мен.

Матилде отново е възвърнала самообладанието си. Подпъхва зад ухото мократа си от дъжда коса.

— Трябва да останеш поне до сутринта. Дотогава баща ми ще се успокои, а и по това време на нощта по пътя няма да има никакви коли.

— Не искам да ви причинявам още неприятности.

— Няма.

Застава близо до мен, ситните капчици покриват косата и дрехите й.

— Обещаваш ли ми, че няма да си тръгнеш тази нощ?

— Разбира се, че няма.

Поглежда отново към къщата, след това снишава глас.

— Преди да си тръгнеш… трябва да говоря с теб.

— За какво?

— Не сега — сивите й очи ми изглеждат огромни. — Може ли по-късно да дойда при теб на тавана? След полунощ?

— Ами… Добре. Разбира се.

Леко докосва гърдите ми с длан.

— Благодаря ти.

Продължавам да я гледам, докато бързо се отдалечава към покритата със скеле къща и изчезва в нея. След това оставам сам в тишината, настъпила след дъжда. Станало е по-прохладно, вятърът кара стария ветропоказател на покрива на конюшнята да се върти и да скърца и носи шумоленето на листа от далечните дървета. Облаците се плъзгат по още не съвсем тъмното небе и от време на време закриват изгряващата луна. В главата ми цари истинска бъркотия, когато тръгвам през мокрия двор и се отправям към плевнята. Само преди няколко минути всичко ми се струваше съвсем ясно. Сега вече не знам какво да мисля.

Или какво би могла да иска Матилде от мен.

Изведнъж ме залива вълна от съмнение и краката ми омекват, Господи, какви ги върша? Облягам се на стената на плевнята, поемам дълбоко въздух и едва сега осъзнавам, че съм оставил бастуна си в кухнята. За миг изпадам в паника, но тя бързо отминава. Няма да се върна, за да го взема, и след като веднъж съм приел този факт, отново се чувствам спокоен. Вдишвам дълбоко още веднъж, изправям се и се качвам на тавана, за да събера багажа си. Все още изпитвам известни съмнения, но вече знам какво трябва да направя.

Време е да се изправя лице в лице с онова, което бях извършил.

Когато пристигам в Докландс, вече е тъмно. Нямам представа колко е часът — числата от циферблата на часовника ми приличат на някакъв неразгадаем код, — но знам, че е късно. Баровете и ресторантите, покрай които минавам, са затворени, единственият звук, който чувам, е ехото на стъпките ми.

Стигнал съм до онази степен на илюзорна яснота, при която човек има чувството, че е трезвен. Джез ми каза, че фитнесът се намира близо до изоставен кей, но след като се лутах насам-натам, единственото, което постигнах, бе да се изгубя. Тази част на града е истински лабиринт от неосветени тесни улички, преустроени пристанищни помещения и изоставени складове, които подлежат на обновяване.

Вече започвам да осъзнавам глупостта на това, което правя. Дори и да открия Джулс, какво ще направя? Идеята за възмездие вече ми се струва жалка. Фантазия, подхранвана от алкохола, чиято цел е да потуши собственото ми чувство за вина. Докато вървя по безлюдните улици, обвиненията на Ясмин се въртят в главата ми като развалена плоча. За кой ли път си припомням всяка дума на Клоуи, когато ми каза, че е бременна, опитвайки се да открия истината. Мисълта, че може да ме е излъгала, е като физически удар в гърдите. Смесица от гняв и мъка. Колкото и да ми се иска да повярвам, че Ясмин просто е искала да си го изкара на някого, съзнавам, че Джулс не е единственият виновник.

Началото на махмурлука започва да пулсира в слепоочията ми. Чувствам се уморен и ми се гади от съжалението и отвращението, които изпитвам към себе си. Единственото, което искам в този момент, е да се прибера в апартамента, но не знам как да стигна дотам. Всички улици ми изглеждат еднакви, тунели от тухли, хром и стъкло, повечето от които водят единствено до тъмната вода и смълчаните лодки.