Саймон Бекетт - Кървави белези

Понасям се надолу по пътя и поглеждам в огледалото за обратно виждане. Лени все още не помръдва. Просто стои там и гледа след мен, а ръката му стиска бейзболната бухалка.

Карам, докато преценя, че съм се отдалечил достатъчно и вече съм в безопасност. Спирам и успявам да отворя навреме, преди да повърна, опирам се на вратата, парещата жлъчка се надига в гърлото ми и се излива на улицата. Когато спазмите отминават, бъркам в джоба си и вадя телефона, за да повикам линейка. Не че тя може да помогне с нещо на Джулс, но в момента действам автоматично, реагирам като кучето на Павлов и се опитвам да се държа като добър гражданин. Освен това не се сещам какво друго бих могъл да направя.

Но телефонът ми е счупен. Екранът му е напукан и той всеки момент ще се разпадне в ръцете ми. Не знам кога е станало, но вече е напълно безполезен. Отново подкарвам колата с намерението да спра до първия обществен телефон. Обаче не виждам такъв. Пускам чистачките, когато неочаквано започва да се излива такъв порой, че замъглява стъклото и всичко навън заприличва на размазано петно от картина на импресионист. Имам чувството, че съм попаднал в капана на някакъв кошмар, но малко по малко умът ми започва да работи. Не след дълго вече съм в състояние да разсъждавам ясно. Или поне така ми се струва в този момент.

Все още вали, но първите проблясъци на лятното слънце вече озаряват небето, когато спирам пред апартамента. Влизам вътре, действам трескаво, съзнавайки необходимостта да бързам. Целият се треса и всичко ме боли, но не мога да остана тук. Лени знае кой съм и е само въпрос на време той или някой от бизнес съдружниците му да ме открият. Дори не мога да се предам на полицията, защото, съдейки по думите на Джез, се съмнявам, че и в затвора ще бъда на сигурно. Сещам се само за едно нещо, което бих могъл да направя.

Набутвам в раницата си малко дрехи и всичките пари, които имам в себе си, едва в последния момент се сещам да взема паспорта си. Оглеждам за последен път малкия апартамент, хвърлям един поглед на етажерката с дискове и филмовите плакати по стената. Имам една рядко срещана репродукция от „Рифифи“ и копие от плаката на „И Бог създаде жената“ на Вадим с невероятната Бардо, за който бях дал цяло състояние. Но сега всичко това няма значение.

Затварям вратата и бързо отивам там, където съм паркирал колата на Джулс — скъпо и елегантно ауди. Не приличам на човек, който би могъл да притежава подобна кола, но необходимостта да се махна, е по-силна от всичко.

Въобще не си задавам въпроса къде да отида.

Хвърлям раницата в багажника и се запътвам към шофьорската врата, но после спирам. Нямам никакво желание да видя какво има от другата страна на колата, но не мога да тръгна, без да проверя. Уверявам се, че улицата все още е празна, и се принуждавам да заобиколя. Черната боя над задната гума е издраскана и леко огъната, но не толкова, че да привлича внимание, а ако е имало някаква кръв, дъждът я е отмил.

Нищо не издава какво съм направил.

Все още е рано и трафикът не е натоварен, затова бързо стигам до терминала на ферибота в Дувър. Постепенно започвам да усещам тялото си. Гони ме махмурлук, изтощен съм и цялото тяло ме боли от боя. Всичко ми се струва нереално и едва когато купувам билет за себе си и за колата, ми идва на ум, че регистрационният номер може да ме издаде. Изненадан съм от собствената си глупост. Защо не се отървах от колата и не се качих на ферибота пеша.

Но не чувам полицейски сирени, нито сигнал за тревога. Вкарвам колата на мъртвия в огромния метален търбух на ферибота, след това се качвам на палубата и гледам как белите скали бавно се отдалечават.

Няколко часа по-късно вече пътувам на стоп по прашен път под бялото слънце на Франция.

Не ми трябва много време, за да си събера багажа. Малкото дрехи и вещи бързо са натъпкани в раницата. Можех да оставя прибирането и за сутринта, но ми изглежда по-категорично да го направя сега. Този път няма да променя решението си.

Това обаче ме прави още по-нервен заради посещението на Матилде.

След като приключвам с багажа, не ми остава нищо друго, освен да чакам. Навън е съвсем тъмно, макар да няма девет. Още един знак, че лятото свършва. Има цели три часа до идването на Матилде. Книгата й „Мадам Бовари“ лежи до матрака. Още нещо, което ще оставя недовършено. Оглеждам изпълненото със сенки таванско помещение на светлината на фенера. Въпреки боклуците и паяжините, бях започнал да се чувствам като у дома си тук. Ще ми е мъчно да си тръгна.